Ю Несбьо - Полиция

— След като завърших Академията, да. Постъпих там заради жена. Кошмара с циците, разказвал ли съм ти за нея?

— Вече да.

— И като скъсах с нея, скъсах и с Осло. Вестлан, Вестлан юбер алес… — затананика той.

— Ханс! Докато си работил заедно с…

— Никой не работи с тези две момчета, Катрине. Или работиш за тях, или работиш против тях.

— Трюлс Бернтсен е отстранен от длъжност.

— Крайно време беше. Сигурно пак е вкарал юмруците си в действие.

— Какво? Малтретирал е арестанти?

— Какви ти арестанти! Посяга на полицаи.

Катрине усети как косъмчетата по ръката ѝ настръхнаха.

— Сериозно? На кого се е нахвърлил?

— На всеки, пуснал се на съпругата на Белман. Бийвъс Бернтсен беше влюбен до уши и в двамата.

— Какво е използвал?

— В смисъл?

— С какво ги е удрял?

— Че аз откъде да знам? С нещо твърдо, предполагам. Поне що се отнася до нурланеца, който прояви неблагоразумието да танцува малко по-интимно с госпожа Белман на коледното тържество.

— Кой нурланец?

— Как му беше името… чакай малко… нещо с „р“. Рюне. Не, Рюнар. Точно така: Рюнар. Или беше друго…

„Хайде де!“ — пришпори го наум Катрине, докато пръстите ѝ шареха по клавиатурата, сякаш действаха напълно независимо.

— Съжалявам, Катрине, беше отдавна. Я се съблечи до кръста, може да опресниш паметта ми.

— Изкушаващо. Но го открих и без твоя помощ. По онова време в участъка е имало само един Рюнар. Дочуване, Ханс…

— Чакай! Една кратка мамография не е…

— Трябва да затварям, перверзнико.

Катрине хлопна слушалката. Натисна два клавиша. Търсачката заработи. Взираше се във фамилното име. Струваше ѝ се познато. Къде го беше виждала? Затвори очи, промърмори си го тихо. Толкова особена фамилия се среща изключително рядко. Отвори очи. Резултатите се бяха появили на екрана. Богата информация. Достатъчна. Медицински картони. Въдворяване в клиника за наркозависими. Електронна кореспонденция между директора на здравното заведение и главния секретар на полицията. Свръхдоза. Най-силно впечатление обаче ѝ направи снимката. Оттам я гледаха невинни сини очи. Катрине си спомни къде ги е виждала.

Хари си отключи и влезе в къщата, без да си събуе обувките. Приближи се до рафтовете с дискове. Провря пръстите си между „Bad as Me“ на Том Уейтс и „А Pagan Place“ на „Уотърбойс“. Навремето се поколеба доста, преди да постави именно този албум в началото на поредицата от дискове на „Уотърбойс“, защото той всъщност представляваше ремастерирана версия на оригиналната тава, записана през 2002 година. Така или иначе, това беше най-безопасното място в цялата къща, защото нито Ракел, нито Олег бяха сред почитателите на Том Уейтс или Майк Скот.

Хари извади ключа — от месинг, малък и кух; лек като перце. И същевременно толкова тежък, че теглеше ръката му към пода, докато крачеше към шкафа в ъгъла. Пъхна ключа в ключалката и го врътна. Изчака. Знаеше, че отвори ли го веднъж, връщане назад няма. Обещанието ще бъде нарушено.

Вратичката заяде и се наложи да я дръпне силно. Съзнаваше, че причината е в старото дърво, което отказва да се раздели с рамката. От мрака се откърти дълбока въздишка. Все едно предметът вътре разбра, че най-сетне е свободен. Свободен да сътвори ада на земята.

Разнесе се миризма на метал и оръжейна смазка.

Хари си пое дъх. Сякаш бръкна в гнездо на змии. Пръстите му се полутаха, преди да напипат студената люспеста кожа от стомана. Хвана влечугото за главата и го издърпа.

Противно оръжие. Впечатляващо противно. Съветско инженерно изкуство в най-бруталната си и ефективна разновидност. Този пистолет притежаваше несломимата издръжливост на „Калашников“.

Хари го претегли в ръка.

Знаеше, че тежи, и при все това му се стори лек. Лек, защото вече бе взел решение. Издиша насъбралия се в гърдите му въздух. И пусна демона на свобода.

— Здрасти — Столе затвори вратата на Котелното зад гърба си. — Сам ли си?

— Да — кимна Бьорн. Седеше и гледаше телефона си.

Столе също се настани на един стол.

— Къде…?

— На Хари му изникна спешна работа. А Катрине си беше тръгнала, когато дойдох.

— Като те гледам, май си имал тежък ден.

— Ти — също, докторе — усмихна се бледо Бьорн.

Столе прокара длан по главата си.

— Вярно е. Преди половин час влетях в класната стая на дъщеря си и я прегърнах разплакан под погледите на всичките ѝ съученици. Аурура твърди, че това преживяване ще ѝ остави белези до края на живота ѝ. Опитах се да ѝ обясня, че за щастие повечето деца притежават вродена способност да понасят бремето на прекомерната родителска любов и по законите на дарвинизма самата тя също ще преодолее случилото се. Цялата работа само защото пренощувала у Емилие, но в класа имало две с това име, а аз набрах майката на другата.