Ю Несбьо - Полиция

После е драснал клечката.

Отекнаха началните акорди на „She“ в изпълнение на Грам Парсънс и Бьорн вдигна:

— Да? Съвпадение в регистъра? Чакай…

Извади молив и бележника си „Молескин“. Хари подозираше, че Бьорн, запленен от патината по корицата, трие периодично записките си, за да удължи живота на тефтера.

— Да, досието му е чисто. Разследвал е убийства. Да, за жалост се очакваше. Как се казва?

Бьорн постави бележника върху барплота, за да му е удобно да записва.

— А името на бащата? — Моливът увисна във въздуха.

По тона на колегата си Хари усети, че са му съобщили нещо тревожно. Направо шокиращо.

Столе Ауне отвори рязко вратата на класната стая, докато в главата му кръжеше мисълта, че не е добър баща.

Не беше сигурен дали класът на Аурура провежда занятията си в едно и също помещение.

И не знаеше дали междувременно не са се изместили в друго.

Последно идва тук преди две години. Тогава организираха ден на отворените врати и учениците подредиха изложба от рисунки, модели от кибритени кутийки, глинени фигури и други такива глупости, които никак не впечатлиха Столе. А един грижовен баща би се впечатлил.

Гласовете в стаята утихнаха. Всички глави се обърнаха към него.

В настъпилото затишие погледът му зашари по невръстните нежни лица. Непокварени, неосквернени лица в зората на жизнения си път, лица, които предстоеше да се оформят, да добият характер, с течение на годините да се втвърдят в маската, отговаряща на душевността им. Така и неговото момиче…

Очите на Столе разпознаха лица, които бе виждал на снимки на класа, на детски рождени дни, на срещи по хандбал (от редките си посещения), на празненства по случай края на учебната година. Някои лица присъстваха в паметта му с имена, други бяха безименни. Погледът му продължаваше трескаво да търси едно-единствено лице, докато името ѝ напираше като ридание в гърлото му: Аурура. Аурура. Аурура.

Бьорн пусна телефона в джоба си. Замръзна, опрян на барплота гърбом към Хари. Бавно поклати глава. Обърна се. Цялата кръв се бе отдръпнала от лицето му. Беше по-блед от тебешир.

— Познаваш го добре, Хари. — Бьорн кимна със забавеното движение на сомнамбул. Преглътна. — Не може да е истина…

— Аурура.

Стената от лица се взираше смаяно в Столе Ауне. Името се изплъзна от устните му като ридание. Като молитва.

— Аурура — повтори той.

С периферното си зрение забеляза, че учителят тръгва към него.

— Кое не може да е истина? — попита Хари.

— Дъщеря му. Просто… няма начин.

Очите на Столе плувнаха в сълзи. Усети ръка върху рамото си. Отпреде му израсна фигура и се понесе към него. Очертанията ѝ се размиваха като в огледало от лунапарк. И въпреки това му приличаше на нея. На Аурура. Като психолог знаеше, че мозъкът бяга от действителността, че зрителната измама представлява опитът на човека да понесе непоносимото. Да види онова, което му се иска.

— Аурура — прошепна все пак той.

Дори гласът беше съвсем като нейния — Столе можеше да се закълне.

— Станало ли е нещо…

Чу и следващата дума от изречението, но не беше сигурен дали наистина е нейна, или е продукт на мозъка му:

— … татко?

— Защо да няма начин?

— Защото… — погледът на Бьорн минаваше през Хари.

— Да?

— Защото вече е мъртва.

Над Западното гробище се спускаше обичайната предобедна тишина. Чуваше се само далечното бучене на автомобилите по булевард „Сьоркедал“ и дрънченето на метрото към центъра.

— Руар Митстюен — кимна Хари, докато крачеше бързо между гробовете. — Всъщност той от колко години е при вас?

— Никой не знае — отвърна Бьорн, който едва смогваше на темпото му. — От цяла вечност.

— И дъщеря му е починала при пътна злополука?

— Да, това лято. Тази история е истинска психария. Не може да е истина. Засега са изкопирали само първата част от ДНК кода и има още десет-петнайсет процента вероятност да не е на Руаровата дъщеря, а на… — Бьорн едва не се блъсна във внезапно спрелия Хари.

— Е — Хари приклекна и разрови с пръсти почвата пред гроба на Фиа Митстюен. — Току-що тази вероятност се изпари.

Вдигна шепа и измежду пръстите му се посипа прясно разрохкана пръст.

— Изровил е трупа, пренесъл го е до бара и е драснал клечката.

— По дяволите…

Хари долови плачливи нотки в гласа на Бьорн. Не го погледна. Остави го на спокойствие. Изчака. Затвори очи и се ослуша. Някаква птица извиваше трели, безсмислени за живите. Вятърът подмяташе безгрижно облаците, свирукайки. Поредната мотриса затрака на запад. Времето си вървеше, но нима бе тръгнало за някъде? Хари отвори очи. Прокашля се.