Ю Несбьо - Полиция

— Все още ли няма сигнали за изчезнали момичета?

— Никакви.

— Добре. Тогава провери кои следователи имат дъщери на възраст между осем и шестнайсет години. Започни с колегите, разследвали случая „Калснес“. Попаднеш ли на такива, веднага им звъниш и питаш дали са виждали днес дъщеря си. И бъди деликатна.

— Действам.

Хари затвори.

Бьорн излезе от бара и застана до Хари.

— Хари? — изрече той с едва чут, мек глас, все едно са в църква.

— Да?

— По-ужасно нещо не бях виждал.

Хари кимна. Неговият опит не включваше страхотии от всекидневието на криминалните експерти, но той беше убеден, че тукашното местопрестъпление надминава и най-кошмарните им гледки.

— Който го е извършил… — Бьорн вдигна длани, пое си рязко въздух, въздъхна безпомощно и отпусна ръце — … заслужава да му пръснат мозъка.

Хари стисна юмруци в джобовете си. Бьорн беше прав. Престъпникът заслужаваше да му пръснат мозъка. С няколко куршума от „Одеса“-та, заключена в шкафа в Холменколен. Трябваше да стане още снощи. Но едно адски страхливо бивше ченге просто си легна, защото реши, че не може да влезе в ролята на палач, докато не си изясни собствените подбуди: дали го прави заради бъдещите жертви, дали заради Ракел и Олег, или заради самия себе си. Изгорялото момиче обаче не се интересуваше от мотивите му. За нея и родителите ѝ вече бе твърде късно. Мамка му, мамка му!

Хари погледна часовника.

Явно Трюлс Бернтсен знаеше, че Хари го е взел на прицел, и щеше да го очаква. С деянието си го провокираше, предизвикваше го, извършвайки убийството именно на това място, унижаваше го, използвайки „Джим Бийм“ — любимата отрова на алкохолика, и скандално известната велосипедна скоба. Половината полицейско съсловие знаеше, че големият Хари Хуле е висял, закопчан с такъв „нашийник“ за табела, забраняваща паркирането.

Хари си пое дъх. Можеше да хвърли картите на масата, да разкаже всичко: за Густо, за Олег, за мъртвите руснаци. А после да щурмува апартамента на Бернтсен с „Делта“ и ако Бернтсен се измъкне, да го обявят за издирване от Интерпол и от всеки полицейски участък в страната. Или…

Хари измъкна до половината смачканата кутия цигари. Пак я натъпка вътре. Омръзна му да пуши.

… или можеше да направи онова, което този изрод сам си просеше.

Столе проследи мисловната нишка докрай чак след като изпрати втория си пациент.

Или нишките, защото всъщност бяха две.

Първо, никой не бе обявил момичето за изчезнало. Момиче на възраст между десет и четиринайсет години. Как така родителите ѝ не са се притеснили, след като не се е прибрала вечерта? Как така не са съобщили веднага в полицията?

Втората нишка го отведе към въпроса какво общо има жертвата със серийните убийства. Досега полицейският касапин бе убивал само разследващи. Явно обаче у него се бе обадила потребността от ескалация, типична за маниаците. Какво по-лошо можеш да сториш на един човек от това, да му отнемеш живота? Много просто: да му отнемеш потомството. Детето. В такъв случай възникваше въпросът кой е на пангара този път. Очевидно не беше Хари Хуле. Той нямаше деца.

В този миг от всички пори по обемистото тяло на Столе Ауне избликна обилна студена пот. Той грабна телефона от отвореното чекмедже и набра Аурура.

След осем сигнала за „свободно“ се включи гласовата поща.

Съвсем нормално да не отговаря. Нали беше на училище и в час ги задължаваха да си изключват телефоните.

Как беше фамилното име на Емилие? Беше го чувал няколко пъти, ала обикновено Ингри поддържаше контакт с родителите на Аурурините съученички. Столе се поколеба дали да не се обади на съпругата си, но реши да не я тревожи излишно и потърси в електронната си поща имейли, съдържащи думата „училищен лагер“. На екрана се появиха миналогодишни писма с адресите на родителите на всички от класа. Прегледа имената с надеждата нещо да му просветне. И наистина се сети коя е майката на Емилие: Турюн Айнершен. Всъщност съвсем лесна за запомняне фамилия. За по-голямо удобство се оказа, че в един от имейлите е изпратен списък с телефонните номера на всички родители.

Докато набираше цифрите, забеляза, че пръстът му трепери и все не улучва точния клавиш. Или беше прекалил с кафето, или не бе изпил достатъчно.

— Турюн Айнершен — обади се женски глас.

— Здравей, аз съм Столе Ауне, бащата на Аурура. Звъня, за да… се уверя дали снощи всичко е минало добре.

Мълчание. Продължително мълчание.

— Нали Аурура дойде да ви гостува за през нощта — уточни той и за да избегне евентуално недоразумение, добави: — При Емилие.