Ю Несбьо - Полиция

— Знам коя е. Прекъсна следването си и скоро ще се изнесе.

— Но все още живее тук, нали?

— Да. Стая 412. Да ѝ предам ли нещо?

— Ако обичате, помолете я да се обади на този номер. Искам да поговорим за Рюнар Гравсенг, брат ѝ.

— Нещо лошо ли е направил?

— Едва ли, като се има предвид, че е въдворен в психиатрично отделение под строг надзор и непрекъснато стои в средата на стаята, защото вижда стените като хора, които искат да го убият.

— Олеле…

Катрине извади бележника си и написа името и телефонния си номер.

— Уточнете, че става въпрос за убитите полицаи.

— Силие е вманиачена на тази тема.

Катрине спря да пише.

— Какво искате да кажете?

— Облепила е стената си с изрезки от вестници. Изрезки от статии за мъртвите полицаи. Не е моя работа — курсантите имат право да си декорират стените както намерят за добре — но ми се струва малко… зловещо. Прав ли съм?

— Как ви беше името?

— Лайф Рьобек.

— Ще ви помоля нещо, Лайф. Искам да видя тези изрезки. Ще ме пуснете ли да надникна в стаята ѝ?

— Защо?

— Може ли?

— Разбира се. Само ми представете заповедта за обиск.

— Нямам…

— Шегувам се — ухили се домоуправителят. — Елате с мен.

След минута двамата вече пътуваха с асансьора към четвъртия етаж.

— В договора за наем е упоменато, че имам правото да влизам в стаите, стига да съм предупредил наемателите. В момента тече проверка на всички радиатори, защото миналата седмица един се запали заради наслоен прах. И понеже Силие не отговаря на телефона си, това може да се смята за нашия опит да я известим за влизането в стаята ѝ. Как ви звучи, полицай Брат? — Последва нова усмивка.

Вълча усмивка, помисли си Катрине. Съвсем нелишена от чар. Ако мъжът си бе позволил да се обърне към нея на малко име, щеше да се сбогува с шансовете си, но явно не му липсваше финес. Погледът ѝ зашари по безименния му пръст. Златната халка бе изгубила блясъка си. Вратите на асансьора се разтвориха и двамата тръгнаха по тесния коридор. Домоуправителят спря пред една от сините врати.

Почука. После пак.

— Влизаме — той врътна ключа.

— Много сте отзивчив, Рьобек.

— Наричайте ме Лайф. За мен е удоволствие да ви помогна, не всеки ден имам досег с толкова… — отвори вратата, но не помръдна.

За да влезе, Катрине трябваше да се отърка в него. Тя го стрелна предупредително.

— … сериозен случай — довърши той, докато в очите му танцуваше закачливо пламъче, и се отмести.

Катрине прекрачи прага. От времето на нейното следване обстановката в общежитието не се бе променила. Кухненски кът и врата към банята в единия край на помещението, завеса в другия. Катрине си спомняше, че там разполагат леглото. Но преди всичко я порази, че все едно се намира в стаята на малко момиче, а не на курсантка. Силие Гравсенг явно тъгуваше по миналото си. Върху дивана в ъгъла се тълпяха мечета, кукли и всякакви плюшени животни с неизвестен произход. Пръснатите върху бюрото и столовете дрехи крещяха с ярки цветове, сред които доминираше розовото. По стените висяха снимки: своеобразен паноптикум от издокарани младежи и девойки — вероятно певци от момчешки банди или герои на телевизионния канал „Дисни“.

Направи ѝ впечатление, че между разноцветните лъскави плакати висят черно-бели вестникарски изрезки. Опасваха цялата стая, но най-голямо струпване имаше на стената над iMac-a върху бюрото.

Приближи се, ала и от разстояние бе успяла да разпознае повечето изрезки. Съвпадаха с онези от Котелното.

Бяха закрепени за стената с топлийки. Освен датата, отбелязана с химикалка, липсваха други бележки.

Катрине отхвърли първото предположение и се опита да се спре на второто: какво чудно има курсантка от Полицейската академия да се интересува толкова живо от мащабно текущо разследване?

До клавиатурата на бюрото лежеше купчина вестници, в които зееха дупки. Между два от вестниците се подаваше картичка със снимка на планински връх от Северна Норвегия. Сети се кой е: Сволвергайта на Лофотенските острови. Издърпа картичката и я обърна. Нямаше нито пощенска марка, нито име на подател, нито подпис. Остави картичката, ала там, където очите търсеха подпис, мозъкът ѝ бе регистрирал нещо. Дума, изписана с главни печатни букви в края на текста. ПОЛИЦИЯТА. Катрине пак вдигна картичката — този път хвана само ръба ѝ с два пръста — и прочете текста от самото начало.

Мислят си, че убиецът ликвидира полицаите, защото ги мрази. Още не са проумели, че е точно обратното: убиецът обича полицията и най-святото ѝ призвание: да залавя и наказва анархисти, нихилисти, атеисти, предатели и неверници, всички деструктивни сили. Не подозират, че трябва да издирват именно апостол на справедливостта, човек, който е призван да въздаде не само на вандалите, но и на онези, които изневеряват на мисията си; на онези, които от леност и безразличие не оправдават очакванията, на онези, които не заслужават да се титулуват служители на ПОЛИЦИЯТА.