Ю Несбьо - Полиция

Столе Ауне затвори очи. И се предаде на съня. Съзнанието отстъпи пред истинските кошмари.

Предобедното слънце позлати покривите на къщите, все още мокри от краткотрайния, но изобилен дъжд.

Микаел Белман натисна звънеца и се огледа.

Градина като под конец. Ето с какво се занимава човек, като излезе в пенсия.

Вратата се отвори.

— Микаел! Добре дошъл.

Изглеждаше остарял. Проницателните му сини очи си бяха същите, но възрастта бе взела своето.

— Влез.

Микаел избърса мокрите си подметки в изтривалката и прекрачи прага. Вътре усети миризма, която помнеше от детството си, но не успя да я разграничи от другите миризми и да я идентифицира.

Настаниха се в дневната.

— Сам ли си? — попита Микаел.

— Жена ми е при големия син. Трябваше им малко помощ за децата, а стане ли въпрос за внуците, съпругата ми не чака повторна покана. — Той се усмихна широко. — Тези дни мислех да ти се обадя. Общинският съвет още не е взел окончателно решение, но и двамата знаем какво искат. Затова е добре час по-скоро да обсъдим съвместната си работа. Как ще разпределим задълженията, имам предвид.

— Да. Може ти да се заемеш с кафето?

— Моля? — гъстите вежди на стареца се вдигнаха нагоре.

— Понеже ни чака разговор, няма да е лошо да изпием по едно кафе, нали?

— Да, да — мъжът изгледа Микаел. — Ела да седнем в кухнята.

Микаел го последва. Минаха покрай гора от семейни фотографии, наредени върху маси и шкафове. Напомняха му за барикадите край брега в ден на мащабна полицейска операция: безполезни укрепителни съоръжения срещу атака, идваща отвън.

Кухнята представляваше хибрид между модерно и старо. Нещо като компромис между претенциите на снахата помещението да отговаря поне на елементарните изисквания за кухня и първоначалното намерение на собствениците да не подменят нищо, освен счупения хладилник, и точка.

Старецът извади пликче със смляно кафе от висок шкаф с вратичка от матирано стъкло, махна ластика, пристягащ пликчето, и гребна няколко пъти с жълта мерителна лъжичка. През това време Микаел се настани, сложи MP3 плейър върху масата и натисна пусковия бутон. В стаята се разнесе тънкият металически глас на Трюлс:

— Макар да са налице основания да подозираме жената в проституция, възможно е шофьорът да е бил друг мъж, а не синът ви. На снимката лицето на мъжа зад волана не личи ясно.

Гласът на бившия главен секретар звучеше по-глухо на записа, но понеже нямаше странични шумове, думите се чуваха достатъчно ясно:

— В такъв случай нямате основания да завеждате преписка. Просто забравете за това.

Микаел видя как кафе от мерителната лъжичка се посипа върху кухненския плот, когато старецът се сепна и се вдърви, все едно му опряха пистолет в гърба.

— Благодаря, ще действаме според инструкциите ви — продължи Трюлс от записа.

— Берентсен от ОРГКРИМ, правилно ли запомних?

— Да.

— Благодаря, Берентсен. Работите отлично.

Микаел спря плейъра.

Предшественикът му се извърна бавно към него. Беше пребледнял. Като мъртвец, помисли си Микаел Белман. Цветът, който най подхождаше на потвърдени покойници. Устните на стареца се размърдаха.

— Вероятно ме питаш какво е това — подхвана Микаел. — Ще ти отговоря така: току-що чу как бившият главен секретар ходатайства пред длъжностно лице, за да отърве сина си от съдебното преследване, на каквото подлежат всички граждани на тази страна, допуснали провинение със съответната тежест.

— Синът ми дори не е бил там — гласът на стареца стана хрипкав. — Говорих със Сондре. Колата му е в сервиз от май. Изгорял ѝ двигателят. Няма как да е бил заснет от полицейска камера.

— Жалко, наистина. Пресата и Общинският съвет ще научат за опита ти да окажеш натиск върху полицай, при това залогът дори не е бил спасение на сина ти.

— Изобщо не е имало снимка на колата и качващата се в нея проститутка, нали?

— Вече със сигурност няма. Нали ти лично нареди да я унищожат. Кой знае, може синът ти да е бил заснет преди май? — Микаел се усмихна. — Не исках, но не успях да се сдържа.

Цветът в бузите на стареца се завърна. Завърнаха се и басовите честоти в гласа му:

— Нали не се самозалъгваш, че ще ти се размине, Белман?

— Виж, това не знам. Но знам друго: Общинският съвет едва ли ще позволи на доказан ходатай да изпълнява длъжността главен секретар.

— Какво искаш, Белман?

— По-добре питай същото себе си. Спокоен живот и да те запомнят като съвестен и почтен полицай? Да? С теб не сме толкова различни. И аз искам абсолютно същото. Искам да ме оставят на мира да си върша работата и да разреша случая с убийствата на полицаи, без някаква шибана социална съветничка да ми подлива вода. А после да остана в паметта на поколенията като почтен полицай. И как да постигнем целта, която вълнува и двама ни?