Ю Несбьо - Полиция

— И ти какво ѝ отговори?

— Оправдах се с проблеми с очите и тремор. Казах ѝ самата истина: за да имам някакви шансове да улуча мишената, трябва да е поставена на половин метър пред мен. Тя прие отказа ми хладнокръвно, но после се запитах защо Силие Гравсенг ще се упражнява да стреля, щом повече няма да полага задължителния изпит по стрелба?

— Е, някои хора харесват стрелбата заради самата стрелба.

— Тяхна работа — Арнол стана. — Но Силие изглеждаше добре, трябва да ѝ се признае.

Хари изпрати с поглед колегата, който закуцука към вратата и излезе. Поразмисли, после набра номера на полицията в Долен Айкер. След разговора му трябваше време да смели чутото: Бертил Нилсен не бил участвал в разследването на случая „Рене Калснес“ в съседната община Драмен, но когато в дежурната част постъпил сигнал за кола в реката до Айкершага, Бертил давал дежурство и се отзовал на съобщението, защото диспечерът не уточнил от коя страна на границата между двете общини се намира автомобилът. Впоследствие службата в Долен Айкер получила строго порицание от драменската полиция и КРИПОС, задето Нилсен е минал с колата си по меката почва и е заличил евентуални следи от гуми.

— Може да се каже, че Бертил повлия косвено на разследването — заключи тя.

Наближаваше десет, слънцето отдавна се бе скрило зад облечения в зелено гребен на възвишението на запад. Столе Ауне паркира колата в гаража и тръгна по чакълестата пътека към къщата. Забеляза, че не свети нито в кухнята, нито в дневната. В това нямаше нищо необичайно. Тя често си лягаше рано.

Столе усети бремето на тялото си върху коленните стави. Господи, беше капнал от умора. Отключи входната врата. Въпреки че бе прекарал изключително тежък ден, се надяваше да я завари будна. За да си поговорят. Да сподели с нея какво го мъчи и да му олекне. Беше послушал Хари. Свърза се с колега и отиде в кабинета му. Разказа за нападението с ножа; как е бил сигурен, че ще умре. Изпълни заръката. Сега трябваше да поспи. Да намери начин да се възстанови.

Поредното ново яке на Аурура висеше на закачалката. Божичко, с какви темпове растеше това момиче! Ауне изхлузи обувките си и се заслуша в притихналата къща. Смущаваше го нещо неопределено. Струваше му се по-тихо от обикновено. Липсваше му някакъв звук — звук, който иначе явно не си даваше сметка, че чува.

Тръгна по стълбите към втория етаж. С всяка крачка губеше скорост като претоварен скутер по баир. Помисли си, че трябва да започне да спортува, да свали десетина килограма. Щеше да се отрази добре на съня, на общото му здравословно състояние, на професионалната му издръжливост, на продължителността на живота му, на либидото му, на самочувствието му — накратко, на всичко. По дяволите, сигурно изобщо нямаше да го направи.

Мина покрай стаята на Аурура.

Спря, поколеба се, върна се и открехна вратата.

Искаше да я погледа, докато спи, както когато беше мъничка. Не след дълго нещата помежду им щяха да се променят. Столе забелязваше, че Аурура е започнала да пази личното си пространство. В поведението ѝ се бе появила някаква стеснителност. А когато бащата забележи, че дъщеря му изпитва неудобство, и за него предишната им близост става неестествена. И все пак му се искаше да си открадне един от онези мигове, когато гледа как детето му спи кротко, спокойно, далече от ужаса, с който той се бе сблъскал днес.

Столе се въздържа. Ще види Аурура утре на закуска.

Въздъхна, затвори вратата и влезе в банята. Изми си зъбите, наплиска си лицето. Съблече се, отнесе дрехите си в спалнята, преметна ги върху стола и точно преди да се мушне в леглото, замръзна и се ослуша напрегнато. Тишина. Какво липсваше? Бръмченето на хладилника? Съскането на вентилационна розетка, която обикновено стои отворена?

Нямаше сили да размишлява и се мушна под завивката. Косите на Ингри бяха разпилени върху възглавницата. Прииска му се да се протегне, да я погали по главата, по гърба, да усети присъствието ѝ. Но тя спеше толкова леко и мразеше да я будят. Столе затвори очи, ала реши все пак да опита:

— Ингри?

Никакъв отговор.

— Ингри?

Тишина.

Можеше да почака. Реши да я остави на мира.

— Да?

Усети, че тя се е обърнала към него.

— Нищо — промърмори той. — Просто… този случай…

— Откажи се.

— Все някой трябва да се заеме. — Клише, но самата истина.

— В такъв случай няма да намерят по-добър от теб.

Столе отвори очи. Погледна Ингри, погали топлата ѝ, закръглена буза. Понякога — не, не понякога, а много често — нямаше по-хубаво нещо от близостта ѝ.