Ю Несбьо - Полиция

— Татко ти вкъщи ли е?

— На работа е.

— Ясно. И ти си самичка, така ли?

Понечи да отговори, но нещо я спря. Сама не знаеше какво.

— Ти кой си? — попита на свой ред тя.

— Искам да говоря с баща ти. Но може и двамата с теб да си поприказваме. Ще си правим компания, докато той се прибере, нали?

Аурура мълчеше.

— Каква музика слушаш? — поинтересува се мъжът и посочи айпода.

— Риана — Аурура избута люлката назад — не само за да се измъкне от сянката на мъжа, а и за да го вижда по-добре.

— Аха. Вкъщи имам няколко нейни албума. Ако искаш, ще ти ги дам да ги прослушаш.

— Ако нямам някое парче, си го пускам в Spotify .

Аурура установи, че мъжът изглежда съвсем обикновено. По нищо не приличаше на Исус.

— А, да, Spotify — кимна мъжът и приклекна така, че стана по-нисък от нея. Сега Аурура се почувства по-спокойна. — В този сайт има голямо разнообразие от песни.

— Да, но аз използвам безплатната версия и между парчетата пускат реклами.

— А на теб това не ти харесва?

— Дразни ме, че говорят. Така развалят атмосферата.

— А знаеш ли, че има цели албуми, в които изпълнителите говорят и това е най-хубавата част от парчетата?

— Не — Аурура наклони глава настрана.

Питаше се защо мъжът говори толкова угоднически. Съмняваше се това да е обичайният му глас. Емилие, най-добрата ѝ приятелка, се умилкваше така, когато я врънкаше за нещо: я за някоя услуга, я за някоя хубава рокля, я за нещо друго, което причиняваше неудобство на Аурура.

— В такъв случай ти препоръчвам да чуеш някоя песен на „Пинк Флойд“.

— Кой е това?

Мъжът се огледа.

— Ако влезем, ще ти покажа на компютъра, докато чакаме татко ти да се прибере.

— Обясни ми как се пише, ще го запомня.

— По-добре да ти покажа. Тъкмо ще ми налееш и чаша вода.

След като непознатият приклекна, слънцето блестеше в очите на Аурура, но не я топлеше. Странно. Тя се облегна на люлката. Мъжът се усмихна. Между зъбите му проблесна нещо. Нещо като върха на език, който само се показа за миг и пак изчезна.

— Хайде, слизай — подкани я той и се изправи.

Хвана едното въже на люлката на височината на главата си.

Аурура се смъкна от люлката, промуши се под ръката му и тръгна към къщата. Чуваше стъпките му зад гърба си. И гласа му.

— Ще ти хареса, Аурура. Обещавам.

Кротък като на свещеник. Баща ѝ често използваше този израз. Дали пък този мъж действително не беше Исус? Така или иначе, момичето не искаше да го пуска в дома си. И все пак продължи напред. Защото какво ще каже на татко си? Че е отказала на негов познат да влезе у тях за чаша вода? Не, няма как да оправдае подобно негостоприемство. Тя вървеше бавно, за да спечели време и да измисли извинение, за да не го пусне вътре. Ала не ѝ хрумваше нищо. Забави крачка и мъжът се приближи съвсем до нея. Чуваше дишането му — тежко, все едно тези няколко крачки от люлката до вратата го бяха изморили. От устата му се носеше миризма, напомняща на лакочистител.

До стълбите оставаха пет крачки. Извинение. Две крачки. Ето ги стълбите. Хайде. Не. Стигнаха до вратата.

Аурура преглътна.

— Май е заключено. Ще изчакаме навън.

— Заключено ли е? — мъжът се огледа, сякаш проверяваше дали зад живия плет не наднича някой съсед.

После протегна ръка над рамото ѝ — Аурура усети топлината от кожата му, — стисна дръжката на вратата, натисна я и тя се отвори.

— Я виж ти! — дишането му се ускори и гласът му леко се разтрепери: — Извадихме късмет.

Аурура се обърна към отворената врата. Прикова поглед в сумрачното антре. Само чаша вода. И музиката с гласовете, която изобщо не я заинтригува. В далечината се чуваше бръмчене на косачка. Гневно, агресивно, настойчиво. Аурура прекрачи прага.

— Трябва да… — подхвана тя и се сепна колко е скъсил той разстоянието помежду им. Сякаш още малко и щеше да се блъсне в нея.

Горещата му длан опари кожата над горния ръб на тениската ѝ. Сърчицето ѝ се разблъска. Чу бръмчене на втора косачка. Не, не на косачка, а на автомобилен двигател.

— Мамо! — извика Аурура, отскубна се от ръката на мъжа, провря се покрай него, взе четирите стъпала пред къщата с един скок, приземи се на чакъла и хукна. — Трябва да ѝ помогна с покупките! — извика през рамо тя.

Докато тичаше към портата, се ослушваше дали непознатият я следва, но хрущенето на маратонките ѝ по чакъла заглушаваше всички звуци. Стигна до портата, дръпна я рязко и видя как майка ѝ слиза от малката си синя кола пред гаража.

— Здрасти, миличка — изгледа я тя с въпросителна усмивка. — Като хала си!