Ю Несбьо - Полиция

След последния съдийски сигнал зрителите напуснаха стадиона. Валентин обаче продължи да седи на мястото си неподвижно. Чак след като секторът около него се изпразни, стана и си тръгна.

— Може би не му допада да кибичи на опашка — предположи Бьорн.

Екранът отново почерня.

— Е? Какво видяхме?

— Видяхме как мой пациент гледа футболен мач. По-точно бивш пациент — ако приемем, че няма да се появи на следващия сеанс. Така или иначе, двубоят очевидно забавляваше всички с изключение на него. Понеже познавам езика на тялото му, мога да заявя с почти стопроцентова сигурност, че мачът му е напълно безинтересен. А това отново ни връща към актуалния въпрос: защо в такъв случай е отишъл на стадиона?

— По време на целия мач той не яде нищо, не ходи до тоалетната и не стана от мястото си — обобщи Катрине. — Седеше неподвижен като истукан. И това ако не е странно! Все едно е знаел, че ще прегледаме подробно записа, и не е искал да даде дори десетсекунден повод да оспорим алибито му.

— Поне да се беше обадил по телефона. Тогава щяхме да увеличим снимката и да видим какъв номер набира. Или да засечем кога точно е отправил повикването и да сверим с изходящите обаждания, регистрирани в базовите станции, които осигуряват покритието над стадион „Юлевол“.

— Не се е обаждал по телефона — въздъхна Хари.

— Ами ако…

— Не е звънил, Бьорн. И без значение по какви подбуди Валентин Йертсен е отишъл да гледа мач на националния отбор, фактите са си факти: първо, по времето, когато Ерлен Венешла е убит в Маридален, Валентин е на стадиона. И второ… — Хари плъзна поглед над главите им и впи очи в голата бяла стена. — … пак се върнахме в изходна позиция.

Аурура седеше на люлката и гледаше как слънчевите лъчи се процеждат между листата на крушовите дървета. Баща ѝ твърдеше упорито, че раждат круши, ала досега никой не бе виждал и един-едничък плод по клоните им. Аурура, вече навършила дванайсет години, бе твърде голяма да вярва на всичко, което казва татко ѝ.

Тя се прибра от училище, написа си домашните и излезе в градината. Майка ѝ беше отишла до магазина. Нямаше да чакат баща ѝ за вечеря. Пак започна да работи до късно. А уж беше обещал на Аурура и на мама да се прибира навреме като другите татковци, вместо вечер да работи за полицията; денем да лекува пациенти в кабинета си и после да се връща у дома. Ала татко май пак поднови ангажиментите си към полицията. Но нито мама, нито татко пожелаха да обяснят на Аурура кое наложи тази промяна.

Тя намери парчето на Риана на айпода. В него барбадоската певица подканяше който я иска, да дойде да я вземе. Аурура протегна дългите си крака напред, за да се засили. През последната година така се източи, че сега трябваше или да свива крака под седалката на люлката, или да ги държи изпънати високо, за да не опират в земята. Още малко и щеше да настигне майка си на ръст. Момичето отпусна назад глава, усети как дългата ѝ тежка коса приятно опъва кожата на главата ѝ, примижа срещу слънцето, което надничаше между дърветата и въжетата на люлката. Риана пееше, а клоните на дърветата леко изпукваха всеки път, когато люлката се спускаше надолу. По едно време Аурура чу и друг звук: скърцането на портата, последвано от стъпки по чакъла.

— Мамо? — провикна се тя, но без да отваря очи. Приятно ѝ беше да седи така, подложила лице под ласкавите слънчеви лъчи.

Не получи отговор и съобрази, че не беше чула неистовото бръмчене на малката синя мамина кола с размерите на кучешка колибка.

Опря пети о земята, укроти люлката и я спря. Продължаваше да държи очите си затворени. Не ѝ се излизаше от идиличното балонче, пълно с музика, слънце и мечтателно блаженство.

Усети как над нея надвисна сянка и въздухът изведнъж изстина, както когато тъмен облак закрива слънцето, посмекчило иначе студения ден. Аурура отвори очи и видя, че някой се е надвесил над нея. Силуетът му се очертаваше на небесния фон, а слънцето позлатяваше главата му като ореол. Тя премига, объркана от внезапно споходилото я прозрение: Исус се е върнал на земята. Тук е, сред нас. Значи мама и татко грешат: Бог съществува и за всичките ни грехове има прошка.

— Привет, момиченце — поздрави гласът. — Как се казваш?

Ако действително беше права, значи Исус говореше норвежки.

— Аурура — тя присви едното си око, за да види по-добре лицето му.

Мъжът обаче нямаше нито брада, нито дълга коса като Божия син.