Ю Несбьо - Полиция

— Патрулите пристигат всеки момент. Играта свърши. Пусни доктора.

— Не чувам сирени — Валентин кимна към отворения прозорец. — Махай се или ще му прережа гърлото пред очите ти.

— Не ми се вярва — Хари Хуле вдигна щангата. — Без него ще се лишиш от щит.

— В такъв случай — Столе усети как Валентин изви ръката към гърба му и го принуди да стане — го вземам със себе си.

— Вземи мен.

— И защо?

— По-добър заложник съм. Докторът може да получи панически пристъп или да припадне. И друго: ако вземеш мен, няма да се притесняваш какъв капан може да ти устроя, ако ме оставиш тук.

Мълчание. От прозореца долетя глух вой. Навярно далечна сирена, навярно нещо друго. Столе усети как натискът на ножа отслабна. Тъкмо да си поеме спокойно дъх, усети пробождане и чу звук от срязване. Нещо падна на пода. Папийонката.

— Да не си мръднал… — просъска гласът в ухото му и се обърна към Хари. — Щом така искаш, ченге, но първо пусни лоста. А сега застани с лице към стената, с разкрачени крака и…

— Знам процедурата — прекъсна го Хари, пусна лоста, обърна се, опря длани о стената на височината на раменете си и разтвори крака.

Столе усети, че Валентин пусна китката му и в следващия миг видя как психопатът застана зад Хари, изви ръката върху гърба му и опря ножа о гърлото му.

— Да тръгваме, захарче.

Излязоха през вратата.

Столе най-сетне си пое дъх.

През отворения прозорец поривите на вятъра довяваха глухия вой на сирена.

Докато двамата с Валентин безмълвно минаваха покрай регистратурата, сраснали се в нещо като двуглав трол, Хари улови ужасения поглед на служителката. Опита се да забави похитителя си по стълбите, но усети силна болка в задното подребрие.

— Опиташ ли се да ме мотаеш, ножът ще продължи до бъбрека ти.

Хари ускори ход. Още не усещаше кръвта, защото тя имаше същата температура като кожата, но знаеше, че тече под ризата му.

Слязоха на партера, Валентин ритна вратата и избута Хари пред себе си, без да отдалечава ножа от кожата му.

Намираха се на „Трамвайна“. Хари чуваше сирените. Срещу тях се зададе мъж със слънчеви очила и куче. Подмина ги, без да ги удостои с внимание. Белият бастун потропваше в паважа като кастанети.

— Стой тук — Валентин посочи табела с надпис „паркирането забранено“.

За стълба бе заключен маунтийнбайк.

Хари застана до стълба. Усещаше, че ризата лепне по раната. Болката туптеше в гърба му със собствен пулс. Ножът продължаваше да се впива в подребрието му. Чу дрънчене на ключове и катинар за велосипед. Сирените приближаваха. Ножът се отдръпна. Преди Хари да отскочи встрани, нещо стегна врата му и го принуди да отметне назад глава. Тя се удари в стълба, пред очите му затанцуваха звездички, той отчаяно се опита да си поеме дъх. Пак дрънчене на ключове. Натискът върху гърлото му отслабна, Хари светкавично мушна два пръста между кожата си и примката. Разбра какво е. По дяволите.

Валентин яхна велосипеда, сложи си очилата, изкозирува с два пръста и се понесе напред.

Черната раница на гърба му постепенно се изгуби по улицата. Сирените се чуваха съвсем близо — на не повече от две преки. Подмина го колоездач. Шлем, черна раница. Още един такъв. Без шлем, но със същия модел раница. Проклятие! Сирените сякаш виеха в главата му. Хари затвори очи и се замисли за древногръцкия парадокс за приближаващото се тяло. То отстои на един километър, на половин километър, на една трета от километъра, на една четвърт, на една стотна и ако числовата редица действително е безкрайна, то никога няма да пристигне до целта си.

— И си стоял там, заключен за стълб с обикновена скоба за велосипеди около врата? — смая се Бьорн Холм.

— И то за стълб с табела „паркирането забранено“ — добави Хари и погледна в празната си чаша.

— Каква ирония — отбеляза Катрине.

— Наложи се да повикат патрул с клещи, за да ме освободят.

Вратата се отвори и в Котелното влетя разяреният Гюнар Хаген.

— Току-що научих. Какво стана?

— Районът е наводнен с патрулки — обясни Катрине. — Спират за проверка всички колоездачи.

— Но той отдавна е зарязал велосипеда и се е качил или в такси, или в обществения транспорт — предположи Хари. — Валентин Йертсен може да има много недостатъци, но глупостта не е сред тях.

Началникът Хаген се тръшна на един стол.

— Остави ли някакви следи?

Мълчание.

Хаген изгледа озадачен стената от осъдителни лица.

— Какво има?