Ю Несбьо - Полиция

— Казах, че онемява, а не че умира — раздразнено го поправи Ставнес. — Това са две напълно различни неща.

— Така е — Столе Ауне протегна предпазливо ръка към телефона в чекмеджето. — А би ли искал тя да говори?

— Не знам. Потиш се, докторе. Да не ти прилоша?

Пак онази въпросителна интонация и едва загатнатата противна усмивка.

— Добре съм, благодаря.

Пръстите на психолога вече бяха върху клавишите на телефона. Трябваше да подтикне пациента към словоизлияния, за да не се чува щракането.

— Не сме обсъждали брака ти. Какво ще кажеш за съпругата си?

— Почти нищо. Защо я намесваш?

— Тя е близък човек, а ти явно изпитваш не просто неприязън към близките си, а ги презираш, както сам се изразяваш.

— Значи все пак надаваш едно ухо на приказките ми. — Разнесе се къс, жлъчен смях. — Презирам повечето хора, защото са слаби, глупави и все не им върви. — Последва нова порция смях. — Неудачници по всички параграфи. Кажи, докторе, оправи ли Хикс?

— Какво?

— Ченгето, дето се пуснало на свой колега в тоалетната. Оздравя ли?

— Оздравял е доста пресилено — Столе Ауне натискаше клавишите и проклинаше дебелите си като наденички пръсти, сякаш набъбнали още повече заради стреса.

— Ако смяташ, че съм като него, защо мислиш, че ще ми помогнеш да се оправя?

— Хикс страдаше от шизофрения, чуваше гласове.

— И си на мнение, че аз съм в по-добро състояние? — Пациентът се засмя злобно, докато Столе въвеждаше буквите.

Стараеше се да натиска клавишите, докато пациентът говори, и да заглушава щракането със суркане на обувките по пода. Още една буква. Една-едничка и край. Проклети пръсти. Готово. Даде си сметка, че пациентът е замлъкнал. Пациентът Пол Ставнес. Кой знае откъде му бе хрумнало да се нарече така. Човек лесно може да се сдобие с ново име и да се отърве от старото. Не така обаче стоеше въпросът с татуировките. Особено ако са големи и покриват половината от гърдите ти.

— Знам защо се потиш, Столе. Видял си отражението ми в прозореца, докато се преобличах, нали?

Психологът усети как болката стегна още по-жестоко гърдите му, все едно сърцето му не можеше да реши дали да препуска, или да спре. Надяваше се изражението, което нахлузи, да излъчва търсеното недоумение.

— Какво? — попита високо той, за да заглуши шума от натискането на бутона за „изпращане“.

Пациентът вдигна тениската до врата си.

От гърдите му лице, раззинало уста в ням крясък, впери поглед в Столе Ауне.

Лицето на демон.

— Слушам те — Хари притисна телефона към ухото си и пресуши и второто кафе.

— По триона открихме отпечатъци на Валентин Йертсен — съобщи Бьорн Холм. — Режещата повърхност съвпада с ножовката, използвана в Бергслиа.

— Значи Валентин Йертсен е Резача.

— Така изглежда. Озадачава ме обаче фактът, че Валентин е скрил в дома си оръжие, с което убива, вместо да го хвърли някъде.

— Може да е възнамерявал да го използва пак.

Хари усети как телефонът му извибрира. Получено съобщение. Отвори го. „От: С“. Тоест от Столе Ауне. Хари прочете есемеса. После пак.

Валентин е тук SOS

— Бьорн, изпрати полиция в кабинета на Столе! Валентин е при него.

— Ало? Хари? Ало?

Хари вече тичаше.

— Винаги е гадно да те разкрият — продължи пациентът. — Но понякога е още по-кофти да влезеш в ролята на онзи, който разкрива.

— Разкрива какво? — Столе едва преглътна. — Това е само някаква татуировка. Не е престъпление. Мнозина имат… — кимна към демонското лице — … такива татуси.

— Дали? — пациентът си смъкна тениската. — Затова ли след като го видя, пребледня по-силно от мъртвец?

— Не те разбирам — поклати глава Столе със задавен глас. — Да се върнем ли на темата за баща ти?

Пациентът се разсмя гръмко.

— Знаеш ли, Ауне, когато дойдох тук за пръв път и ти не ме позна, се почувствах раздвоен между гордостта и разочарованието.

— Да те позная ли?

— Срещали сме се и преди. Бях обвиняем по дело за блудство и те призоваха в качеството на вещо лице. Искаха да чуят твоето становище доколко съм съзнавал действията си. Навярно си се произнасял по стотици подобни случаи. Отдели ми едва четирийсет и пет минути. А на мен ми се щеше да съм ти направил по-силно впечатление.

Столе се взираше в него. Нима наистина бе дал експертното си заключение за психическото състояние на този мъж? Не беше, разбира се, възможно да запомни всички, на които е давал психологическа оценка, но поне помнеше лицата им. Очите на Столе се спряха върху белега под брадичката. Ами да. Преди го отдаваше на дребна козметична процедура, но сега се сети какво му каза Беате: Валентин Йертсен се е подложил на мащабна хирургическа операция.