Ю Несбьо - Полиция

— Извинявай, но точно това място е много стегнато. Опитай се да се отпуснеш, скъпи.

— Иска да ми го върне тъпкано. Отхвърлените жени… ох!

— Олеле, пак ли улучих болезнено място?

Микаел се отскубна.

— Най-лошото е, че съм с вързани ръце. Тя знае правилата на играта, а аз съм съвсем начинаещ. Ако бях имал още малко време, щях да набера инерция, да си създам връзки, да разбера кой в кого се отърква.

— Използвай наличните връзки.

— Всички ключови играчи се намират в нейната половина от терена. Проклети политици! Изобщо не им пука за резултатите от работата, защото измерват всичко в гласове. Интересува ги само как изглеждат нещата в очите на идиотите с право на глас.

Микаел наведе глава. Ула поднови масажа. Този път пипаше по-нежно. Разтриваше го и току го погалваше по косата. Малко преди обременяващите го мисли да отлетят, Микаел усети как те спряха и се върнаха към съвета на Ула: „Използвай наличните връзки.“

Хари беше заслепен. Долавяйки движение зад гърба си, пусна Силие и се завъртя. Някой дръпна настрана найлоновата завеса и насочи към очите му ярка светлина. Той вдигна ръка да се предпази.

— Извинявай — обади се познат глас и фенерчето се отдръпна. — Взех си прожектор, понеже не очаквах…

Хари изпразни със стон дробовете си.

— По дяволите, Катрине, изплаши ме! Ъъъ… нас, изплаши ни.

— А, да, това не е ли… студентката? Виждала съм те в Академията.

— Прекъснах — отвърна Силие с непоклатимо спокойствие, все едно се отегчава.

— Нима? Тогава какво правите…

— Местим мебели — Хари подсмръкна и посочи дупката в тавана. — И търсим нещо по-стабилно, на което да стъпя.

— Пред вратата има подвижна стълба.

— Така ли? Отивам да я донеса.

Хари мина покрай Катрине и излезе. По дяволите, по дяволите!

Наистина, до външната стена стоеше подпряна стълба — между две кофи за боя.

Хари се върна със стълбата и завари жените да мълчат. Избута креслото и постави стълбата под дупката. Съдейки по скръстените им ръце и безизразните лица, в негово отсъствие двете едва ли си бяха бъбрили дружески.

— Каква е тази смрад? — попита Катрине.

— Дай ми фенера — Хари го пое и се изкачи по стълбата.

Отчупи парче гипсокартон, пъхна фенера, след него — и главата си. Издърпа зеления трион с два пръста. Острието беше счупено. Подаде инструмента на Катрине.

— Внимавай, може да им отпечатъци.

Насочи фенера към вътрешността на кухината. Прикова поглед в мъртвото тяло, проснато настрана, притиснато между стария и новия таван. Мислеше си, че напълно заслужава да стои тук и да диша зловонието на мъртва, разлагаща се плът. По-лошо: заслужаваше неговата плът да се разлага. Защото Хари Хуле беше болен, тежко болен. Ако не го застрелят намясто, се нуждаеше от помощ. Защото замалко да го направи, нали? Или бе съумял да се спре? Или мисълта, че вероятно е намерил сили да устои, представлява резултат от усилията му да се оправдае пред себе си?

— Виждаш ли нещо? — попита Катрине.

— Да.

— Да повикам ли групата за оглед?

— Зависи.

— От какво?

— От това, дали Отделът за борба с насилието ще се наеме да разследва този смъртен случай.

— Много ми е трудно да говоря за това — Хари изгаси цигарата си в перваза на прозореца и без да го затваря, се върна на стола си.

Позвъни на Столе Ауне в шест и го помоли да го приеме, защото е загазил здравата. Психологът се съгласи да поговорят до осем — тогава започваше сеансът му с редовен пациент.

— И преди си беседвал с мен по тежки за теб теми — отбеляза Столе.

Ауне открай време беше душеприказчикът на полицаите от Отдела за борба с насилието и КРИПОС, когато се нуждаеха от помощ. Обръщаха се към него не само защото разполагаха с номера му заради общи служебни ангажименти, а и защото Столе Ауне принадлежеше към малцината психолози, добре запознати с полицейското всекидневие. А и знаеха, че могат да разчитат на дискретността му.

— Да, но тогава ставаше въпрос за проблемите ми с алкохола. А сега е… нещо съвсем различно.

— Нима?

— Не ми ли вярваш?

— Понеже се обръщаш към мен за съвет, значи самият ти смяташ, че пак е свързано с някогашните ти проблеми.

Хари въздъхна, наведе се напред на стола и опря чело о преплетените си пръсти.

— Възможно е. Винаги съм имал усещането, че избирам най-неподходящите моменти да посегна към чашката; че се дъня точно когато трябва да съм най-съсредоточен. Все едно в мен живее демон, който иска всичко да се провали. Да се проваля аз .