Ю Несбьо - Полиция

Легнал по гръб, Хари наблюдаваше как цигареният дим се вие на спирали към тавана на спалнята. Рисуваше фигури и лица. Познати лица. Можеше да ги назове по имена. Членовете на Dead Policemen’s Society 32 32 Dead Policemen’s Society (англ.) — Обществото на мъртвите полицаи. — Б.пр. . Издиша струя въздух срещу тях и те изчезнаха. Хари вече взе решение. Сам не знаеше кога стигна до съдбоносния избор, който щеше да промени всичко.

Известно време се опитваше да си внуши, че не е толкова страшно, че преувеличава опасностите. Ала дългогодишният стаж сред алкохолиците го бе научил да разпознава овреме безплодните си опити да омаловажава значението на решителни събития. Изрече ли онези думи, отношенията му с жената в постелята до него щяха да претърпят сериозен обрат. Хари изтръпваше при мисълта за предстоящото. Прехвърляше формулировките в уста. Нямаше за кога да го отлага.

Пое си дъх, но тя го изпревари.

— Може ли да си дръпна? — измърка Ракел и се сгуши още по-плътно към него.

Голата ѝ кожа притежаваше онази топлина, по която Хари копнееше в най-изненадващите часове от деня. Завивката беше топла отдолу, студена отгоре. Бели чаршафи, винаги бели чаршафи. Само те можеха да изстиват по този неподправен начин.

Подаде ѝ цигарата. Тя я пое непохватно и всмука бузите си, оглеждайки цигарата през присвити очи, все едно ѝ се струваше по-безопасно да не я изпуска от поглед. Хари си даваше сметка какъв щастливец е.

И колко много можеше да изгуби.

— Утре да те закарам ли до летището? — попита той.

— Няма нужда.

— Знам, но утре лекциите ми започват по-късно.

— Закарай ме тогава — тя го целуна по бузата.

— При две условия.

Ракел се обърна настрана и го погледна въпросително.

— Първо, никога да не се разделяш с навика си да пушиш като тийнейджърка на купон.

— Ще се опитам — засмя се тихо тя. — Второ?

Хари събираше слюнка. Знаеше, че някой ден, връщайки се назад, ще си спомня този разговор като последния щастлив миг в живота си.

— Чакам…

По дяволите!

— Възнамерявам да наруша едно обещание. Дадох го на себе си, но се опасявам, че засяга и теб.

Хари не чу, а по-скоро инстинктивно усети, че дишането ѝ се промени в тъмното. Стана пресекливо, ускорено. Изплашено.

Катрине се прозина. Погледна си часовника. Проблясващата в зелено голяма стрелка се придвижваше неумолимо към решителния миг. Досега в щаба не бяха постъпвали съобщения за обаждания към разследващите.

Вместо с всяка секунда, приближаваща я към крайния срок, напрежението ѝ да нараства неимоверно, Катрине, напротив, вече бе започнала да преодолява разочарованието благодарение на позитивни мисли. Мислеше за топлата вана в апартамента; за леглото, за кафето утре сутринта. За следващия ден, изпълнен с нови възможности. Защото всеки ден трябва да носи надежда.

От мястото си виждаше фаровете на автомобилите по Третото околовръстно. Животът в града си течеше непонятно необезпокояван. След като облаците скриха луната, мракът се сгъсти. Катрине се размърда, но я сепна звук. Пукане. От съчка. Съвсем наблизо.

Притаи дъх и се ослуша. Бяха я сложили на пост, заобиколен от храсталаци и дървета, та в случай че убиецът се появи по някоя от пътеките, да не я види. Катрине знаеше, че по пътеките няма съчки.

Ново пукане. Този път по-близо. Катрине отвори машинално уста, все едно кръвта, изпомпвана на мощни тласъци от сърцето по тялото ѝ, се нуждаеше от още кислород.

Катрине се пресегна към подвижната радиостанция. Ала не успя да я достигне.

Той се прокрадна до нея със светкавична бързина, но дъхът му в тила ѝ беше съвсем спокоен, а шепнещият глас до ухото ѝ — невъзмутим, почти бодър:

— Какво става?

Катрине се обърна към него и изпусна насъбрания въздух с продължително съскане.

— Нищо.

Микаел Белман грабна бинокъла от ръцете ѝ и го насочи към къщата в ниското.

— „Делта“ има два поста зад жп линията, нали?

— Да. Как…?

— Изпратиха ми копие от картата на операцията. Така открих поста ти. Добре си се скрила, нямам забележки. — Той се шляпна по челото. — Ама че работа! Комари през март.

— Зли мухи — поправи го Катрине.

— Не е вярно — Микаел Белман продължаваше да държи бинокъла до очите си.

— И двамата сме донякъде прави. Злите мухи са комари, само че по-малки.

— Не е вярно, че…

— Някои от тях са толкова дребни, че не пият кръв от хора, а от други насекоми. Всъщност не кръв, а телесна течност, нали насекомите нямат…

— … не се случва нищо. Пред къщата е спрял автомобил.