Ю Несбьо - Полиция

На екрана пациентката на психиатъра флиртуваше с него без капка свян. Той обаче устоя на изкушението. Усмихна ѝ се с измъчената си усмивка, прикова в нея благия си поглед и каза нещо банално, ала от неговите уста прозвуча като стихотворение на Йейтс.

Нещо върху масата светна. Сърцето на Беате замря.

Телефонът. Някой звънеше. Валентин?

Тя взе апарата и погледна екрана. Въздъхна.

— Кажи, Катрине.

— Той дойде.

По гласа на колежката си Беате отсъди, че положението е напечено и рибата е захапала стръвта.

— Слушам те…

— Стои на стълбите.

На стълбите! Рибата не просто бе клъвнала — вече се беше закачила стабилно и нямаше мърдане. Цялата къща беше обкръжена от спецполицаи.

— Стои и се колебае.

Беате чу как по уоки-токито на Катрине се получи съобщение. Хванете го, хванете го!

— Ръководителят даде ход на акцията — отговори на молбите ѝ Катрине.

Беате чу и друг глас на заден план. Стори ѝ се познат, но не успя да определи чий е.

— Щурмуват къщата.

— По-подробно, ако обичаш.

— Бойците са целите в черно. Въоръжени с автомати. Божичко, как тичат…

— По-малко емоции, повече факти.

— Четирима командоси тичат по пътеката. Заслепяват го с фенери. Другите чакат, в случай че си е довел подкрепление. Той изпуска предмета в ръцете си.

— Оръжие ли е?

Висок, пронизителен звук. Беате въздъхна. Звънецът на вратата.

— Нахвърлят се върху него. Повалят го на земята.

Да!

— Май го претърсват. Вдигат нещо.

— Оръжие?

Зъъъън. Твърдо, настойчиво.

— Прилича на дистанционно.

— Да не е бомба?

— Не знам. Отнеха му го. Дават знак, че ситуацията е под контрол. Чакай…

— Трябва да отворя. Ще се чуем по-късно.

Беате стана от дивана и притича до вратата. Чудеше се как да му обясни, че поведението му е неприемливо; че щом иска да бъде сама, той трябва да уважи желанието ѝ.

Преди да отвори, си помисли колко дълъг път бе извървяла. От тихата девойка, стеснителна до степен на самозаличаване, завършила Полицейската академия и поела по пътя на баща си, Беате се превърна в жена, която не просто знае какво иска, а и действа, за да го постигне. Измина дълъг и трънлив път, но наградата си заслужаваше всяка крачка.

Погледна мъжа пред себе си. Светлината, отразяваща се в лицето му, се удари в ретината ѝ, превърна се във визуален образ, засити fusiform gyrus с данни.

Зад гърба си Беате чу успокоителния глас на Гейбриъл Бърн. Не се паникьосвай , казваше той.

Мозъкът ѝ вече бе разпознал лицето на мъжа пред нея.

Хари предвкусваше оргазма. Своя оргазъм. Сладката болка от изопващите се мускули на гърба и корема. Затвори вратата към виденията си и отвори очи. Ракел се взираше в него със стъклен поглед. На челото ѝ изпъкваше вена. При всеки негов тласък по тялото ѝ преминаваше тръпка. Сякаш се опитваше да му каже нещо. Хари забеляза, че това не е онзи мъченически, онеправдан поглед, с който го гледаше, преди да свърши. Гледаше го със страх, какъвто бе виждал в очите ѝ само веднъж, и то пак в тази стая. Ракел стискаше с две ръце китката му и се мъчеше да откопчи дланта му от шията си.

Той не отдръпна ръката си. Без да знае защо, не пускаше гърлото ѝ. Усещаше съпротивата в тялото ѝ. Виждаше как очите ѝ изскачат от орбитите. Чак тогава отпусна хватката.

— Хари — изхриптя Ракел с неузнаваем глас. — Какво правиш?

Той не знаеше какво да ѝ отговори.

— Не бива… — тя се задави — … не бива да стискаш толкова дълго!

— Извинявай, нещо се отнесох.

Усети сладостен прилив. Не на оргазъм, а на нещо подобно. Сладка, пресладка болка в гърдите, която се издигна в гърлото му и плъзна чак зад очите.

Отпусна се до нея. Зарови лице във възглавницата. Сълзите напираха. Извърна се настрана, пое си дълбоко дъх и се опита да ги преглътне. Какво, по дяволите, му ставаше?

— Хари?

Не можеше да ѝ отговори.

— Добре ли си?

— Изморен съм, това е — отвърна той, без да вдига лице от възглавницата.

Усети как тя го погали по тила, пъхна ръката си под гърдите му и се сгуши в гърба му.

Не му даваше мира въпрос, който рано или късно щеше да го застигне: как може да предлага на жена, която обича повече от всичко, да сподели живота си с човек като него?

Катрине лежеше с отворена уста и слушаше напрегнато трескавата комуникация по уоки-токито. Мъжът на стълбите не държи дистанционно за взривно устройство, съобщиха спецполицаите. Зад нея Микаел Белман изруга тихо.

— ПОС терминал — изпращя задъхан глас.