Ю Несбьо - Фантом

— Казвам се Хари Хуле. А ти трябва да си Стайн Хансен?

— Да?

По лицето на младежа се изписа смесица от невинност и бдителност — така гледат младите мъже, преживели и хубави, и лоши неща, защото още се лутат между две стратегии при срещата с външния свят: разголена откритост или сковаваща предпазливост.

— Познавам те от снимка, Стайн. Аз съм приятел на Олег Фауке.

Хари изследваше лицето на Стайн Хансен, но сивите очи на младежа останаха непроницаеми.

— Сигурно си чул, че пуснаха Олег от ареста, защото друг човек призна за убийството на приемния ти брат?

Стайн Хансен поклати глава с каменно изражение.

— Аз съм бивш полицай. Опитвам се да намеря сестра ти.

— От къде на къде?

— По настояване на Олег.

— Супер! За да продължи той да я тъпче с наркотици?

Хари отпусна тежестта си на другия крак.

— В момента Олег е чист. Както вероятно знаеш, е адски трудно да откажеш наркотиците. Но той прояви характер, защото искаше да я открие сам. Олег обича сестра ти, Стайн. Решил съм да намеря Ирене не само заради него, а и заради всички нас, които държим на нея. А имам репутация на отличен детектив.

Стайн Хансен се поколеба. После отвори вратата. Хари го последва в дневната: чиста, с хубави мебели, като извадена от каталог.

— Родителите ти…

— Те вече не живеят тук. Нощувам тук само когато се прибера за малко от Тронхайм.

Стайн произнасяше особено отчетливо „р“ — някога това се смяташе за символ на висок обществен статус у семейства с достатъчно пари да наемат детегледачка от Южна Норвегия. „Гласът на човек, който произнася така звука «р», се запомня лесно“ — помисли си Хари, без да си дава сметка откъде му хрумна.

Върху пиано, наглед чисто ново, стоеше снимка, правена преди шест-седем години. Там Ирене и Густо бяха по-малки, по-дребни, с дрехи и прически, които — предположи Хари — сега биха си припомнили с пламнали от смущение лица. Стайн стоеше най-отзад със сериозно изражение. Майката, скръстила ръце, се усмихваше високомерно, почти ехидно. Единствено по лицето на бащата грееше ентусиазъм. Навярно той бе инициирал заснемането на тази семейна фотография.

— Значи това е семейството ти.

— Беше — поправи го Стайн. — Родителите ми се разведоха. Татко се премести в Дания. По-точно избяга. Майка ми лежи в психиатрична клиника. Колкото до другото… вероятно вече го знаеш.

Хари кимна. Един убит, един изчезнал. Огромна загуба, и то сред членовете на едно-единствено семейство.

Хари седна в едно от меките кресла, без да чака Стайн да го покани.

— Разполагаш ли с някаква информация, която да ми помогне да открия Ирене?

— Не се сещам.

— Опитай — усмихна се Хари.

— Ирене се премести при мен в Тронхайм, след като бе преживяла нещо травмиращо. Не пожела да ми разкаже подробности. Но съм сигурен, че Густо я е забъркал в някаква каша. Тя го боготвореше, беше готова на всичко за него, въобразяваше си, че той я обича само защото я е потупал по бузата например. Няколко месеца след като дойде при мен, някой ѝ се обади по телефона и тя заяви, че трябва да се върне в Осло. Отказа да ми обясни причината. Откакто тръгна за Осло, изминаха повече от четири месеца. От нея — ни вест, ни кост. Изчаках две седмици и понеже не успях да се свържа с нея нито веднъж, съобщих в полицията, че е изчезнала. Дежурният записа сигнала. Поразпитаха тук-там и толкова. На кого му пука за бездомна наркоманка?

— Имаш ли някаква теория?

— Не. Но съм убеден, че не се е покрила по собствено желание. Не ѝ е присъщо да изчезва просто така… като някои други хора.

Стайн, разбира се, визираше Густо, но понеже последното изречение напомни на Хари за скорошния разговор с Олег, гузната му съвест го жегна.

Стайн Хансен се почеса по някаква раничка на ръката.

— Какво виждате в нея? Дъщеря си? Представяте си, че спите с дъщерите си ли?

— Кои сме ние? — изненада се Хари. — Какво имаш предвид?

— Вие, перверзните дъртаци, дето точите лиги по нея само защото изглежда като четиринайсетгодишна долита.

Хари си припомни снимката от шкафчето в съблекалнята на „Вале Ховин“. Стайн Хансен имаше право. У Хари се загнезди подозрението, че е възможно да греши: навярно Ирене е преживяла нещо, съвсем различно от досегашните му предположения.

— Следваш в Тронхайм, нали? В Научно-техническия?

— Да.

— Каква специалност?

— Компютърни технологии.

— Мхм. И Олег иска да следва. Познаваш ли го?

Стайн поклати отрицателно глава.