Ю Несбьо - Фантом

Момчето го погледна. Нервното потропване с крака секна. Затвори очи и тихичко затананика:

— It’s just a dreamy Gonzales…

Отвори очи, почервенял.

— Нещо такова.

Хари си затананика същата мелодия. Поклати глава.

— Съжалявам, не съм сигурен дали звучеше точно така. Чух я едва за няколко секунди.

— Не се притеснявай — Хари сложи ръка на рамото му. — Разкажи ми какво се случи в Алнабрю.

Кракът на Олег отново започна да потупва нервно по земята. Той си пое дъх два пъти — дълбоко, както вдишваше, преди да заеме предстартова позиция при състезание. И разказа всичко.

След като го изслуша, Хари поседя мълчаливо, потърквайки замислено тила си.

— Значи, убили сте човек с дрелката?

— Не ние — полицаят.

— И не знаеш нито как се казва, нито къде работи?

— Не. И той, и Густо много ревностно пазеха самоличността му в тайна. Густо ме уверяваше, че е по-добре да не знам подробности.

— И нямаш представа какво е направил с трупа?

— Ни най-малка. Ще докладваш ли за мен в полицията?

— Не — Хари извади кутията цигари и издърпа една.

— Може ли…? — посегна Олег.

— Съжалявам, хлапе. Опасно е за здравето.

— Но…

— При едно условие: да послушаш съветите на Ханс Кристиан и да оставиш на мен да открия Ирене.

Олег се взираше в жилищните блокове на възвишението зад стадиона. От балконите висяха саксии с цветя. Хари наблюдаваше момчето. Адамовата ябълка подскачаше под кожата на тънкия му врат.

— Дадено — склони накрая Олег.

— Добре — Хари му подаде цигара и му поднесе запалка.

— Сега разбрах какво е предназначението на металната протеза: помага при пушене.

— Точно така — Хари стисна цигарата между титановия и съседния пръст, докато набираше номера на Ракел.

Оказа се излишно да я моли за номера на Ханс Кристиан, защото той вече беше при нея. Адвокатът настоя веднага да тръгне към стадиона.

Въпреки топлото време Олег се сви зиморничаво.

— Къде ще ме скрие?

— Нито знам, нито искам да знам.

— Защо?

— Топките ми са много чувствителни. Споменат ли думата „акумулатор“, ще изкажа и майчиното си мляко.

Олег се засмя. Съвсем кратко, но все пак се засмя.

— Не ти вярвам. Колкото и да те измъчват, няма да гъкнеш.

Хари погледна момчето. Беше готов да ръси шеги до края на деня само и само да го види поне за малко усмихнат.

— Винаги си бил склонен да ме величаеш, Олег. Издигаш ме на прекалено висок пиедестал. А и аз все съм се старал да се представям пред теб в по-добра светлина.

— Нали за всички синове бащите им са герои?

— Възможно е. Не исках да ме възприемаш като предател, като човек, който те е изоставил. Но животът следва своя ход. Макар да не успях да бъда неизменна част от твоя живот, за мен ти винаги си бил важен. Често животът не ни позволява да живеем, както искаме, защото сме заложници на… собствената си същност.

— На дрога и гадни мешилки — допълни Олег.

— И ти си прав.

Двамата дръпнаха едновременно от цигарите и проследиха как димът се вие на неправилни спирали към откритото синьо небе. Хари знаеше, че никотинът няма да притъпи наркотичния глад у момчето, но поне щеше да го разсее за няколко минути. А в случая на Олег можеха да планират единствено следващите няколко минути.

— Хари?

— Да?

— Защо не се върна?

Хари отново дръпна от цигарата.

— Защото майка ти сметна, че не ви влияя добре. И съвсем основателно.

Хари продължи да пуши, взирайки се право пред себе си. Знаеше, че Олег ще се почувства неудобно, ако го погледне. Никое осемнайсетгодишно момче не желае да го гледат, докато плаче. Затова Хари се въздържа и да сложи ръка на рамото му, и да му каже няколко успокоителни думи. Предпочете да постои до Олег, да му покаже, че ще го подкрепи по време на предстоящото състезание, в което щяха да участват като тандем.

Чуха приближаващ се автомобил, слязоха от трибуните и отидоха на паркинга. Хари видя как Ханс Кристиан предпазливо хвана ръката на Ракел, когато тя понечи да изскочи от колата.

Олег се обърна към Хари, наежи се, отпусна ръце встрани, хвана палеца на Хари със своя и бутна дясното си рамо в неговото. Хари обаче не му позволи да се измъкне толкова лесно и го дръпна към себе си.

— Не им се давай! — прошепна той.

По постоянно местожителство Ирене Хансен живееше в дома на родителите си — в двуфамилна къща в Грефсен. Малка градина с избуяла трева, ябълкови дръвчета без плод и люлка. Отвори му младо момче на видима възраст около двайсет и две години. Лицето му се струваше познато. За няколко десети от секундата полицейският му мозък откри две съвпадения в наличната база данни.