Ю Несбьо - Фантом

— Ау! Мамка му! Пусни ме!

— Аз съм, Олег — Хари!

Освободи китката му и му помогна да се изправи и да седне на пейката. Момчето изглеждаше трагично: бледо, слабо, с изцъклени очи. Вонеше на нещо средно между зъболекарски кабинет и екскременти. Но не беше друсан.

— Помислих те за…

— Един от онези?

Олег зарови лице в дланите си.

— Ела да излезем на въздух.

Седнаха на трибуните. Слабото следобедно слънце огряваше напукания бетон. Хари си спомни всеки от случаите, когато бе идвал тук да гледа Олег; песента на кънките, докато се забиват в леда, матовите отблясъци на прожекторите в отначало морскозелената, а после млечнобяла повърхност.

Сега седяха плътно един до друг, все едно трибуните се пръскат по шевовете.

Хари се заслуша в дишането на Олег и подхвана:

— Кои са те, Олег? Довери ми се. Щом аз мога да те намеря, ще те намерят и те.

— Ти как ме откри?

— Нарича се дедукция.

— Знам какво означава. Изключваш невъзможното и оставащото е отговорът.

— Кога пристигна тук?

— Снощи към девет — сви рамене Олег.

— Защо не се обади на майка си, след като те пуснаха? Знаеш колко е опасно да се разхождаш из града.

— Тя щеше да ме затвори под ключ. Нали все слуша онзи Нилс Кристиан.

— Ханс Кристиан. Ще те намерят, да знаеш.

Олег погледна дланите си.

— Очаквах още с връщането ти в града да си купиш дрога, но за моя изненада не си се надрусал.

— Не съм пипал от седмица.

— Защо?

Олег мълчеше.

— Заради Ирене ли?

Олег се взираше упорито в бетона, сякаш спомените за предишните им идвания тук изплуваха и в неговото съзнание; сякаш пак чуваше познатото свистене при засилката по леда. Кимна бавно.

— Единствен аз се опитвам да я намеря. Тя си няма другиго.

Хари мълчеше.

— Кутията с бижута на мама…

— Да?

— Откраднах я и продадох всичко за дрога. Оставих само пръстена, който ти ѝ беше подарил.

— Защо?

— Първо, защото не струва пукната пара — усмихна се Олег.

— Сериозно? — престори се на шокиран Хари. — И са ме измамили?

— Златен пръстен с черна резка? Нарича се патинирана мед. Добавят малко олово за повече тежест.

— Тогава защо просто не го остави у дома?

— Мама вече не го носи. Исках да го дам на Ирене.

— Сплав от мед, олово и златиста боя?

Олег сви рамене.

— Пръстенът има сантиментална стойност. Още помня колко се зарадва мама, когато го надяна на пръста ѝ.

— Какво друго си спомняш?

— Неделен ден, Западния площад, коси слънчеви лъчи, газим из нападали есенни листа. С мама се смеете. Иска ми се да те хвана за ръка, но вече не съм дете. Ти купуваш пръстена от сергия, където продават вещи, останали от покойник.

— Спомняш си всичко това?

— Да. Помислих си, ако Ирене се зарадва дори наполовина колкото мама тогава…

— Зарадва ли се?

— Не си спомням — премига объркано Олег. — Сигурно сме били друсани, когато съм ѝ го дал.

Хари преглътна мъчително.

— Той я държи.

— Кой?

— Дубай. Държи Ирене като заложница, за да е сигурен, че ще си мълча.

Олег наведе глава.

— Затова не говоря.

— Сигурен ли си? Да не са те заплашили какво ще стане с нея, ако проговориш?

— И без да ме заплашват, знаят, че няма да гъкна. Пък така си осигуряват и нейното мълчание. Отвлекли са я, Хари.

Хари се размърда. Точно така седяха двамата преди важни състезания: с наведени глави, мълчаливи, съсредоточени в една обща цел. Олег никога не искаше съвети, а и Хари не знаеше какво да го посъветва. Но самото му присъствие успокояваше невръстния състезател.

Хари се прокашля. Това състезание не беше на Олег.

— Ако искаш да спасим Ирене, трябва да ми помогнеш да открия Дубай.

Олег го погледна. Пъхна ръце под бедрата си и започна нервно да шари с крака из въздуха. Кимна.

— Започни с убийството. Не бързай.

Олег постоя няколко секунди със затворени очи. После повдигна клепачи.

— Бях се надрусал с виолин до реката зад апартамента на „Хаусман“. Там беше по-безопасно, защото се бе случвало отчаяни наркомани да ме нападат, за да ми откраднат дозата, нали разбираш?

Хари кимна.

— Още щом се качих на стълбищната площадка, забелязах, че вратата на отсрещния офис е разбита. За пореден път. Подминах я и си влязох в квартирата. И какво заварвам? Густо и мъж с балаклава, насочил пистолет срещу него. Не знам дали защото бях друсан, или по друга причина, но ме обзе стопроцентова увереност, че нападателят не е дошъл за кражба, а за да убие Густо. Реагирах инстинктивно. Хвърлих се срещу ръката, в която държеше оръжието, но той ме изпревари и стреля. Паднах на пода до Густо, а като се опомних, о челото ми беше опрян пистолет. Маскираният не обели и дума. Бях сигурен, че ще ме гръмне — Олег млъкна за малко и си пое дълбоко въздух. — Но той се поколеба, а после наподоби грачеща птича човка с едната си ръка и направи режещо движение през гърлото.