Ю Несбьо - Фантом

— Да сключим сделка — предложи Хари с натежал от безпокойство глас. — Аз ти нося каквото поиска, а ти ми разказваш всичко.

— Супер!

Хари видя как зениците на Олег се разшириха. Някъде беше чел, че мозъкът на тежкозависимите от хероина често усеща възбудата още преди да си инжектират наркотика. Изпитват действието на дрогата, докато разтапят праха и целят подходяща вена. Хари си даваше сметка, че в момента вместо Олег говори именно наркотичният екстаз. В ума му няма място за друга дума освен „супер!“ — била тя искрена, или не.

— Не искам да купувам от улицата — обясни Хари. — Имаш ли виолин на тайно място?

— Че ти нали вече си претърсил склада ми — отвърна колебливо Олег.

Хари пак си припомни, че за хероиновозависимия все пак има нещо свято: скривалището.

— Стига глупости, Олег. Съмнявам се да държиш запасите си на място, до което има достъп и друг наркоман. Къде е другият ти склад?

— Имам само един.

— Ще взема онова, което ми поръчаш, без да тършувам.

— Имам само един склад, ти казах!

Лъжеше, разбира се, но така поне Хари разбра, че Олег не се е запасил с виолин.

— Ще се върна утре — обеща Хари, стана и почука на вратата.

Не дойде никой. Хари натисна дръжката: не бяха заключили. Определено не прилагаха най-строгите охранителни мерки.

Хуле се върна по същия път, по който служителят го доведе. По коридора не срещна жива душа. Общото помещение завари все така пусто. Храната си стоеше непокътната, но бяха прибрали ножа. Продължи по коридора към галерията. С изненада установи, че и там вратата е отключена.

Натъкна се на заключена врата чак на пропуска. Обърна внимание на служителката зад гишето, преградено със стъкло, че вратите навсякъде са отключени. Тя повдигна вежда и погледна мониторите пред себе си.

— Така или иначе, който стигне дотук, няма накъде да избяга.

— С изключение на мен, надявам се.

— Моля?

— Нищо.

Излезе от затвора и чак когато измина стотина метра към „Грьонланслайре“, всичко се подреди в главата му. Пустите помещения, отключените врати, ножа за хляб. Закова се на място. Сърцето му се разблъска лудо и чак му прилоша. В ушите му зазвънтя птича песен. В ноздрите му нахлу мирис на трева. Хари се обърна и хукна обратно към затвора. Устата му пресъхна от страх и от разбушувалия се адреналин.

Виолинът удари Осло като шибан астероид. Олег ми е обяснявал разликата между метеорит и метероид и какво представляват всички онези камънаци, дето могат да паднат от космоса и да ни фраснат по главата. Та, значи, виолинът приличаше на астероид — огромно парче, което може да изравни земята с… По дяволите, татко, не се хили така, разбираш за какво говоря. Продавахме петици, четвъртини, цели грамове и разфасовки по пет грама от сутрин до вечер. Целият център полудя. Увеличихме цената. Проточиха се още по-дълги опашки. След повторното поскъпване желаещите не намаляха. Но като надухме цената за трети път, се разрази истински ад.

Банда косовски албанци ограбиха наши хора зад Борсата — двама естонци, които работеха без разузнавач. Косоварите дошли с бухалки и боксове, натрошили им тазовите кости и офейкали с кинтите и дрогата. След две вечери неколцина виетнамци удариха поста на улица „Принсен“ десет минути преди Андрей и Пьотър да приберат дневния оборот. Гангстерите сгащили касиера, без куриерът и разузнавачът да се усетят. Очаквахме ответния удар на стареца.

И той не закъсня.

Само два дни по-късно ранобудни столичани видели как от моста „Санер“ с главата надолу виси някакъв жълтурко, облечен като пациент в лудницата, с усмирителна риза и затъкната в устата кърпа. Въжето било дълго, колкото нещастникът да се задържи над водата няколко минути, преди коремните му мускули да отмалеят и да се удави.

Още същата вечер Андрей даде по един пищов на мен и Олег. Руски пищов — Андрей вярваше само на руското производство. Пушеше черни руски цигари, говореше по руски джиесем (не се шегувам, татко. Марката се казва „Гресо“ — скъпарска водоустойчива джаджа от африкански абанос; не изпраща сигнали, когато не е включена, и куките не могат да я проследят) и се кълнеше в руските оръжия. Пищовите били марка „Одеса“, обясни Андрей, по-евтина модификация на „Стечкин“. Сякаш някой от двама ни беше чувал подобни имена! Тази „Одеса“ била много специална, защото можела да произвежда автоматична стрелба. Пълнителят ѝ побирал двайсет патрона „Малаков“, калибър 9/18 мм. Такива ползваха Андрей, Пьотър и изобщо всички пласьори от нашата „фирма“. Андрей ни даде да си поделим пачка патрони и ни показа как да зареждаме и как да стреляме с този странен, безформен пистолет. Предупреди ни да го държим здраво, да се целим малко по-ниско от набелязаната мишена и да гледаме да я улучим в горната част от тялото, но не в чутурата. Поставим ли селектора на автоматична стрелба, само с едно натискане на спусъка оръжието щяло да избълва цял оловен откос. Увери ни, че в девет от десет случая стигало само да извадим „Одеса“-та. След като Андрей си тръгна, Олег ми каза, че пищовът му приличал на оръжието от обложката на някакви си „Фу Файтърс“. Смятал да го изхвърли. Нямал намерение да стреля по никого. Предложих му да ми преотстъпи и неговата „Одеса“.