Ю Несбьо - Фантом

По коридора отекнаха забързани стъпки и трескаво дрънчене на ключове.

— Насам! — извика Хари, прескочи стенещия нападател и се приближи до Олег.

До вратата на килията се чу запъхтяното дишане на първия пристигнал.

— Какво, по дявол…

— Изведете този човек оттук и извикайте лекар! — извиси глас Хари, за да надвика изблика му. — После ще се обясняваме, сега намерете лекар! — Разкъса тениската и заопипва окървавената гръд на Олег, за да открие раната. — И да дойде веднага при нас, онзи зад мен има само изместена капачка.

Хари хвана лицето на Олег между окървавените си длани, докато затворническият персонал извеждаше крещящия мъж.

— Олег? Чуваш ли ме? Олег?

Момчето премига. От устните му се изтръгна едва доловим шепот. Хари усети как нещо го стегна в гърдите.

— Олег, ще се оправиш. Ножът не е засегнал жизненоважен орган.

— Хари…

— Пък наближава и Бъдни вечер, ще ти бият доза морфин.

— Млъквай, Хари.

Хари се подчини. Олег отвори широко очи. Светеха с отчаян трескав блясък. Подхвана с дрезгав глас, като изговаряше думите съвсем отчетливо:

— Трябваше да го оставиш да си свърши работата, Хари.

— Какви ги говориш?

— Не ми пречи да направя каквото съм решил.

— А именно?

Никакъв отговор.

— Какво искаш да направиш, Олег?

Момчето сложи ръка на тила му и го притегли към себе си.

— Безсилен си да го спреш, Хари — прошепна то. — Вече е започнало. Положението е неудържимо. Опиташ ли се да попречиш, ще паднат повече жертви.

— Какви жертви?

— Това е нещо много голямо, Хари. Ще погълне теб, ще погълне всички ни.

— Кой ще умре? Кого прикриваш, Олег? Ирене ли?

Олег затвори очи. Устните му се размърдаха едва-едва. После застинаха. Така приличаше на онова единайсетгодишно хлапе, което Хари слагаше да спи след дълъг ден.

— Теб, Хари — промълви неочаквано Олег. — Ще убият теб.

Излизайки от затвора, Хари видя пристигналите линейки. Замисли се за нещата, каквито бяха преди. За града, за живота си. Снощи, докато сърфираше от компютъра на Олег, потърси информация за „Sardines“ и „Russina Amcar Club“. Нямаше дори намек за съживяването им. Възкресението явно се случва само в прекалено смелите ни мечти. Животът не ни научава на много, но едно ни показва със сигурност: няма връщане назад.

Хари запали цигара и в секундата преди да дръпне, когато мозъкът му вече приветстваше действието на никотина, преди той да е стигнал до рецепторите му, в главата му отекна онази дума, която щеше да го преследва до края на вечерта, а вероятно и през цялата идна нощ; едва доловимата дума, изплъзнала се между устните на Олег, когато Хари влезе в килията:

— Татко…

Майката плъх облиза метала. Имаше солен вкус. Сепна се, защото хладилникът внезапно забръмча, сякаш събуден от дълбок сън. Камбаните продължаваха да бият. Все още не беше изчерпила всички възможности да стигне до малките. Засега не смееше да прибегне към последния вариант, защото човекът, преграждащ пътя ѝ, още не беше мъртъв. Но писъците на малките прогониха страха ѝ. Шмугна се в ръкава му. Миришеше на дим, ала не на цигари или на пушек от запален огън, а на дим, просмукал се в плата и задържал се там, след като дрехата е била прана. Молекулите на дима се бяха вплели в текстилните влакна и продължаваха да излъчват миризма. Стигна до лакътя, но там тунелът много се стесняваше. Спря и се ослуша. В далечината виеше полицейска сирена.

Всички дребни мигове и възможности, татко. Ти си ги мислел за маловажни: here today, gone tomorrow 47 47 Here today, gone tomorrow (англ.) — днес ги има, утре — не. — Б.пр. . Те обаче се натрупват и преди да се усетиш, се превръщат в река, която те повлича със себе си и те отвежда където ти е отредено да попаднеш. Явно ми е било писано да бъда тук. През шибания юли. Не, що за глупости! Трябваше да съм съвсем другаде, татко.

Свихме пред главната сграда. Исабел Скойен ни чакаше на двора в неизменните си панталони за езда.

— Андрей, ти ще изчакаш тук — разпореди се старецът. — Пьотър, ти иди да огледаш наоколо.

Слязохме от лимузината. Посрещна ни миризма на обор, бръмчене на мухи и далечно подрънкване на хлопатари. Исабел стисна сухо ръката на стареца, без изобщо да ми обърне внимание, и ни покани да изпием по едно кафе, като натърти върху „едно“.

В коридора висяха снимки на жребци с доказано родословие, шампиони в конни състезания и какво ли още не. Старецът разгледа внимателно животните, като разпитваше дали са от английската чистокръвна порода и хвалеше елегантните им крака и мощния торс, та започнах да се чудя за конете ли говори, или за стопанката им. Така или иначе, комплиментите му дадоха резултат. Леденият поглед на Исабел поомекна и тя стана по-словоохотлива.