Ю Несбьо - Фантом

В преддверието по-едрият костюмар ме претърси, после двамата с дребния отидоха до малка маса с червена филцова покривка. Над нея висяха множество стари икони и разпятия. Извадиха оръжията си от презраменните кобури, положиха ги върху червената покривка и ги затиснаха с по един кръст. После дребният отвори вратата към дневната:

— Атамана — съобщи той и ми направи знак да вляза.

Дъртакът вътре трябва да беше стар поне колкото коженото кресло, в което седеше. Заразглеждах го внимателно. Изкривените му старчески пръсти стискаха черна цигара.

Грамадната камина изпука. Предвидливо се настаних така, че пламъците ѝ да сгряват гърба ми. Светлите им езици зашариха по бялата копринена риза и спаруженото му лице. Той остави цигарата и вдигна ръка към мен, сякаш очакваше да целуна големия син камък на безименния му пръст.

— Бирмански сапфир — обясни старецът. — Шест цяло и шест карата. Четири хиляди и петстотин долара за карат.

Говореше с акцент — не съвсем лесно доловим, но без съмнение акцент. Поляк? Руснак? При всички случаи източноевропеец.

— Колко? — попита той и подпря брадичка о пръстена.

За няколко секунди стоплих какво ме пита.

— Малко под трийсет хиляди — отвърнах.

— Колко под трийсет хиляди?

— Двайсет и девет хиляди и седемстотин ми се струва добра сума.

— Доларът се търгува за пет цяло осемдесет и три.

— Значи, близо сто седемдесет и три хиляди крони.

Старецът кимна.

— Казват, че много те бивало.

Очите му проблеснаха по-силно и от шибания сапфир.

— Доказал съм го.

— Виждал съм те в действие. Имаш още какво да учиш, но си личи, че си доста повече от останалите олигофрени. Умееш да преценяваш колко е склонен да ти даде клиентът.

Свих рамене. Питах се колко е склонен да ми даде той.

— Но се говори и друго: крадеш.

— Само когато си струва.

Старецът се засмя. Нека уточня, че тогава още не знаех дали това е смях, или пристъп на кашлица у раковоболен. От глъбините на гърлото му се изтръгна гъргорене като от двигател на стара лодка. После прикова в мен студените си сини еврейски очи и изрече с интонацията на учител по физика, който преподава втория закон на Нютон:

— Щом си толкова пресметлив, следващото уравнение никак няма да те затрудни: откраднеш ли от мен, ще те пречукам.

По гърба ми рукна пот. Събрах смелост да го погледна в очите. Сякаш се взирах в ледовете на безлюдната Антарктида. Все пак успях да отгатна две от желанията му. На първо място: пари.

— При рокерите на всеки пласирани петдесет грама имаш право да продадеш десет и да прибереш печалбата. Тоест седемнайсет процента. При мен ще пласираш само моя стока и ще ми изплащаш печалбата в брой. Петнайсет процента. Ще продаваш само на едно място с още двама души. Касиер, куриер и разузнавач. Седем процента за куриера, три за разузнавача. В полунощ ще се отчиташ на Андрей — кимна към по-дребния „хорист“.

Едно място. Разузнавач. Да не бях попаднал в култовия сериал „Подслушването“?

— Дадено — съгласих се. — Само ми осигурете екип.

Дъртият се усмихна; усмивка на влечуго, която цели да ти напомни къде приблизително се намираш в йерархията.

— Андрей ще го уреди.

Поговорихме още малко. Разпита ме за родителите ми, за приятелите, дали имам квартира. Отвърнах, че живея с приемната ми сестра. Гледах да не се увличам в лъжи, понеже имах чувството, че вече знае отговорите. Само на едно място го забаламосах. Попита ме защо говоря на толкова архаичен норвежки от източните части, щом съм израснал в академично семейство на север. Обясних, че биологичният ми баща е от източните квартали. Нямам представа дали е така, татко, но винаги съм си представял, че денем се размотаваш из източната част на Осло с празни джобове, без работа, а вечер се прибираш в леденостудена гарсониера, където не е подходящо да гледаш дете. А вероятно бях започнал да говоря с такъв акцент само за да дразня Ролф и префърцунените съседски деца. После открих, че това ми вдъхва усещане за превъзходство — все едно, да речем, нова татуировка на ръката. Виждах как хората се стъписват, докато говорят с мен, как се отдръпват, как ми правят място. Докато бъбрех за живота ми, дъртакът ме оглеждаше най-обстойно и непрекъснато потупваше ритмично с пръстена си по ръкохватката на креслото, сякаш отброяваше нещо. По време на един внезапно настъпил промеждутък в разпита тракането на пръстена остана единственият звук в стаята и тишината ми се стори толкова влудяваща, че просто трябваше да кажа нещо.