Ю Несбьо - Фантом

Пред стая 301 забави крачка. Две от крушките в коридора бяха изгорели и в тъмното той ясно виждаше светлината, струяща от процепа под вратата. Цените на електричеството в Хонконг бързо изкорениха стария му навик да не изгася осветлението на излизане от къщи. Може би камериерката бе оставила лампата включена. В такъв случай бе проявила и още по-сериозна небрежност: беше забравила и да заключи вратата.

Защото тя се открехна само с натискане на дръжката. Светлината от самотната лампа на тавана откри гръб, надвесил се над куфара на Хари. Вратата се удари глухо в стената, а човекът се обърна спокойно. Кротки очи на санбернар, разположени върху издължено, съсухрено лице, се вторачиха в Хари. Висок, прегърбен мъж, облечен в дълго палто, вълнен пуловер и с мръсна свещеническа яка на врата. Изпод дългата му сплъстена коса стърчаха огромни уши — Хари не бе виждал по-големи. Наглед мъжът беше прехвърлил седемдесетте. И макар двамата да бяха съвършено различни, Хуле сякаш се вгледа в огледалното си отражение.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Хари, без да прекрачва прага. Професията го бе научила на предпазливост.

— На теб на какво ти прилича? — отвърна непознатият с по младежки звучен глас и характерна интонация, любима на шведските естрадни групи и мисионери. — Влязох, за да проверя дали няма да намеря ценни вещи.

Вдигна двете си ръце. В дясната държеше универсален адаптер, а в лявата — издание на „Американски пасторал“ с меки корици.

— Ама ти нямаш абсолютно нищо! — Мъжът захвърли устройството и книгата върху леглото и пак започна да рови из куфара. Хвърли въпросителен поглед към Хари: — Поне машинка за бръснене нямаш ли?

— За бога… — Хари заряза всякаква предпазливост, влезе в стаята и хлопна капака на куфара.

— Спокойно, синко — мъжът вдигна отбранително длани пред себе си. — Не го приемай лично. Нов си в нашите среди. Въпросът е кой пръв те е претършувал.

— Тук ли? Тоест…

Старецът му протегна ръка.

— Добре дошъл. Казвам се Кето̀. Живея в 310-а стая.

Хари погледна с недоверие голямата му, по-мръсна от използван тиган, длан.

— Не се колебай, де. Поне за ръцете си гарантирам, че са безопасни за пипане.

Хари се представи и стисна десницата му. Оказа се изненадващо мека.

— Ръце на свещеник — обясни мъжът в отговор на безсловесния му въпрос. — Да ти се намира нещичко за пиене, Хари?

— Май вече си проверил — Хари посочи куфара и отворените врати на шкафовете.

— Стана ми ясно, че в стаята няма нищо, но какво издува джоба на сакото ти?

Хари извади игровата конзола и я захвърли на леглото до другите разпръснати вещи.

Кето̀ изгледа Хари с наклонена глава. Ухото му опря о рамото му.

— Като те гледам в какъв костюм си се изтупал, бих те взел за клиент, отседнал за няколко часа, а не за постоянен обитател. Каква е всъщност причината да си тук?

— Тази реплика май повече подхожда на мен.

Кето̀ потупа Хари по ръката над лакътя и го погледна право в очите.

— Синко — подхвана той със звучния си глас и плъзна два пръста по плата, — този костюм е от скъпите. Колко плати за него?

Хари възнамеряваше да го отпрати с някоя учтива фраза, произнесена със заплашителен тон. Но се досети, че тя няма да постигне желания ефект. Затова просто се усмихна.

Кето̀ отвърна на усмивката му.

Абсолютно негово отражение.

— Няма повече да ти досаждам. Пък и е време да ходя на работа.

— И в какво се състои тя? — полюбопитства Хари.

— Я виж ти! Интересуваш се и от ближните си. Проповядвам Божието слово на несретниците.

— И трябва да стане точно сега?

— За призванието ми няма работно време. Сбогом.

Старецът се поклони галантно, обърна се и тръгна към вратата. Хари видя как от джоба му се подава една от кутиите му с цигари. Затвори вратата зад гърба му. Във въздуха тегнеше задушливата миризма на дим и на стар човек. Отвори прозореца. Звуците на града мигом нахлуха в стаята; непрекъснатото приглушено ръмжене на автомобилни двигатели, джаз музика от отворен прозорец, далечен вой на полицейска сирена, който ту се усилваше, ту заглъхваше. Някакъв клетник изплака болката си между близките сгради, после издрънча стъкло. Вятърът прошумоляваше в сухите листа, а по асфалта потракваха високи токчета. Гласът на Осло.

С крайчеца на окото си Хари улови движение и се загледа по-внимателно надолу. Самотната лампа в задния двор осветяваше вътрешността на контейнера под прозореца му. Проблесна кафява опашка. Плъх. Седеше върху ръба на контейнера и душеше, вдигнал лъскавата си муцунка към Хари. Сети се за думите на разумния си работодател Херман Клойт: „Плъхът не е нито добър, нито лош. Плъхът си е просто плъх.“