Ю Несбьо - Фантом

Хари установи, че новината за друга жена не я подразни. Би му се искало да прояви поне малко ревност.

— Бизнес дама от Шанхай. Поддържа своя гуанкси — мрежа от полезни контакти. Обгрижва и своя супербогат съпруг, вече старец. А — при удобен случай — и мен.

— С други думи, възползваш се от закрилническия ѝ инстинкт?

— Де да беше така.

— А как е?

— Тя иска изцяло да диктува къде и кога. И как. Харесва…

— Достатъчно! — спря го Ракел.

— Както ти е известно, винаги съм си падал по жени, които знаят какво искат.

— Казах: достатъчно!

— Разбрано.

Продължиха да се разхождат мълчаливо. Накрая Хари не издържа и изрече думите, които сякаш стояха изписани пред тях с огромни букви:

— Каква е историята с Ханс Кристиан?

— Ханс Кристиан Симонсен? Той е адвокатът на Олег.

— Не съм чувал да е защитавал подсъдими за убийство в съда.

— Живее наблизо. В юридическия факултет бяхме съвипускници. Сам дойде да ми предложи услугите си.

— Мхм. Това обяснява всичко.

Ракел се засмя.

— През студентските години си спомням, че един-два пъти ме покани на среща. Искаше да ме води на курс по суинг.

— Божичко!

Тя се разсмя още по-силно. Как само бе копнял да чуе този смях!

— Известна ти е моята слабост по мъже, които знаят какво искат — смушка го тя шеговито.

— Лично съм се убедил. И какво добро си видяла от тях?

Ракел замълча. И двамата знаеха какво гласи отговорът. Между черните ѝ плътни вежди се вряза бръчката, която някога Хари „изглаждаше“ с показалец.

— Понякога е за предпочитане да наемеш по-неизвестен юрист, но готов изцяло да се посвети на защитата ти, отколкото достатъчно опитен, който предварително да отпише делото.

— Мхм. Тоест, опитният предугажда лошия край.

— А ти какво би ме посъветвал? Да наема един от онези изморени старчоци?

— Най-добрите от тях се посвещават изцяло на работата си.

— Това е дребно наркоубийство, Хари. Най-добрите се занимават с крупни дела.

— И какво е разказал Олег на всеотдайния си адвокат?

— Че не помни нищо — въздъхна Ракел. — Само това.

— Върху тази основа ли смятате да построите защитата?

— Виж, Ханс Кристиан се е доказал като блестящ адвокат в своята област. Наясно е с реалностите. Съветва се с най-кадърните си колеги. Работи денонощно.

— С други думи, ти се възползваш от закрилническия му инстинкт?

Този път Ракел не се засмя.

— Аз съм майка. Съвсем просто е. Ще направя всичко необходимо.

Спряха и седнаха на два широки дънера. Слънцето потъваше зад върхарите на запад като изморен празничен балон.

— Разбирам защо си дошъл. Но как точно си представяш да помогнеш на Олег?

— Като открия дали вината му е извън всяко съмнение.

— Защо?

— Защото съм детектив — сви рамене Хари. — Защото нашият мравуняк е създал такива правила: не можеш да осъдиш някого, без вината му да е безспорно доказана.

— Тоест, ти не си убеден, че той е виновен?

— Не съм.

— Само затова ли си тук?

Сенките на дърветата висяха над тях. Хари потрепери в ленения костюм. Термостатът му още не се беше настроил към 59,9 градуса северна ширина.

— Малко е странно — подхвана той. — Но се затруднявам да си спомня друго освен откъслечни моменти от времето, когато бяхме заедно. Погледна ли наша снимка, си припомням как се чувствахме. Спомням си за нас, каквито сме на снимката, но вътрешно знам, че не е съвсем вярно.

Погледна Ракел. Седеше, опряла брадичка на ръката си. Последните слънчеви лъчи проблясваха в присвитите ѝ очи.

— Сигурно затова си правим снимки — продължи Хари. — За да си подсигурим фалшиви доказателства в подкрепа на мнимото си щастие. Защото мисълта, че дори в миналото не сме били щастливи, ни е непоносима. Възрастните винаги карат децата да се усмихват, когато някой ги снима. Превръщат ги в свои съучастници в тази лъжа. И всички се усмихваме, преструваме се на щастливи. Олег обаче никога не се усмихва, ако не се чувства добре. Той не може да лицемерничи, не притежава способността да симулира.

Хари пак се обърна към слънцето и успя да види как последните лъчи се протягат като жълти пръсти между върховете на дърветата по гребена на възвишението.

— В шкафчето на Олег във „Вале Ховин“ открих наша снимка. На тази снимка Олег се усмихва, Ракел.

Той се загледа съсредоточено в боровете. Изведнъж нещо сякаш изсмука цвета им и те заприличаха на силуетите на строени гвардейци в черни мундири. После усети как Ракел се приближи, как ръката ѝ се плъзва под мишницата му, как главата ѝ се обляга на рамото му. Вдиша аромата на косата ѝ, а бузата ѝ го стопли през ленения плат.