Ю Несбьо - Фантом

— Къде работите?

— При „Свидетелите на Йехова“ — отвърна Хари и си погледна часовника.

Мъжът инстинктивно надникна зад гърба му, сякаш търсеше неговия съратник. Все пак Свидетелите обикновено се мъкнат по двойки.

— Казвам се Хари и идвам от Хонконг. Къде е тя?

— Онзи Хари? — повдигна вежда непознатият.

— Понеже това име почти не се среща в Норвегия през последните петдесет години, е логично да съм аз.

Мъжът кимна и продължи да оглежда Хари с полуусмивка, все едно мозъкът му обработваше информацията, която е успял да извлече за характера на събеседника му. Във всеки случай не се отмести дори на сантиметър от вратата и изобщо не отговори на зададения му въпрос.

— Е? — Хари отпусна тежестта на другия си крак.

— Ще ѝ предам, че сте идвали.

Хари ловко вдигна горната част на стъпалото си и подпря вратата. Професията му го беше научила на немалко подобни трикове. Непознатият погледна надолу към крака му, после — към лицето му. Присмехулното снизхождение се изпари. Явно се канеше да каже нещо; нещо остро, с което да постави натрапника на мястото му. Хари обаче беше сигурен, че онзи ще се откаже, след като види изражението, накарало не един смелчага да предпочете да си замълчи.

— Вие… — подхвана мъжът. Премига веднъж.

Хари стоеше в очакване на объркването, колебанието, отстъплението. Онзи премига отново и се прокашля.

— Тя излезе.

Хари продължаваше да го гледа безмълвно. Остави тишината да свърши своето. Две секунди. Три секунди.

— Не… не знам кога ще се прибере.

По лицето на Хари не трепна и мускул, докато изражението на събеседника му се менеше трескаво в търсене на най-подходящата маска, зад която да се скрие. Накрая мъжът избра онази, първоначалната — дружелюбната.

— Казвам се Ханс Кристиан. Аз… съжалявам, но се налага да се държа малко резервирано. Непрекъснато безпокоят Ракел, а тя се нуждае от спокойствие. Аз съм нейният адвокат.

— Нейният?

— Техният. Нейният и на Олег. Ще влезеш ли, Хари?

Хари кимна.

Върху масата в дневната се издигаше купчина книжа. Хари се приближи да огледа. Документи. Доклади. Съдейки по височината, бяха провели доста продължително и задълбочено търсене.

— Мога ли да попитам защо си тук?

Хари започна да прелиства книжата. ДНК експертизи. Свидетелски показания.

— Можеш ли?

— Моля?

— А ти какво правиш тук? Нямаш ли си кабинет, където да подготвяш защитата?

— Ракел държи да участва активно. Все пак самата тя е юрист. Виж какво, Хуле. Знам кой си, знам, че си бил много близък с Ракел и Олег, но…

— А ти колко си им близък?

— Аз ли?

— Да. От приказките ти оставам с впечатлението, че си поел грижите и за единия, и за другия.

Хари долови гневните нотки в гласа си. Даваше си сметка, че се е разкрил, и усещаше как другият го гледа с изумление. Да, изгуби контрола над ситуацията.

— С Ракел сме стари приятели — отвърна Ханс Кристиан. — Израснал съм наблизо, следвахме заедно в университета… Когато си прекарал с някого най-хубавите години от живота си, си оставате близки за цял живот.

Хари кимна. Осъзнаваше, че е по-добре да спре дотук. Защото всичко, което му идеше да каже, само щеше още повече да влоши положението.

— Мхм… Щом сте толкова близки, защо никога не съм чувал Ракел да те споменава, докато бяхме заедно?

Ханс Кристиан не успя да отговори. Вратата се отвори и тя се появи.

Сякаш хищни нокти стегнаха в безмилостна хватка сърцето на Хари.

Същата стройна елегантна фигура. Същото сърцевидно лице с тъмнокафяви очи и широка уста, която обичаше да се смее. И косата ѝ беше същата — дълга, но му се стори леко просветляла. Погледът обаче се бе променил. Тя гледаше тревожно и изплашено като преследвано диво животно. Ала щом видя Хари, в очите ѝ се върна нещо от предишната Ракел. От щастливите им дни заедно.

— Хари — промълви тя.

Гласът ѝ довя всичко останало. С две крачки той се озова до нея и я притисна в обятията си. Лъхна го уханието на косите ѝ, пръстите ѝ полазиха по гръбнака му… Ракел го пусна първа. Хари се отдръпна крачка назад да я огледа.

— Изглеждаш добре — изпревари го тя.

— Благодаря, подобно.

— Лъжец — усмихна му се, но сълзите вече напираха в очите ѝ.

Постояха така. Хари ѝ даде време да посвикне с новия белег, с остарялото му лице.

— Хари — повтори тя и наклони глава.

Първата сълза потрепери върху клепките ѝ, отрони се и проряза мокра бразда по нежната ѝ кожа.

Някъде в стаята някакъв мъж с емблема на ризата се прокашля и промърмори, че трябвало да бърза за някаква среща.