Ю Несбьо - Фантом

Така де. Та през онзи, въпросния, ден в Осло Туту ми каза, че н-н-няма да намеря л-л-лесно „лед“, и ще трябва да се задоволя с п-п-прах. И едното, и другото все е метамфетамин, ама аз не исках прахообразен, а кварц. Красивите бели кристали ти отвяват главата, а този жълтеникав, смрадлив прах, който ти пробутват в Осло, е примесен с бакпулвер, пудра захар, аспирин, витамин B 12и какво ли още не. А за „дрОгарите“ с по-изтънчено небце — със стрити болкоуспокояващи с вкуса на спийд. В крайна сметка купих каквото се предлагаше, а Туту ми направи отстъпка за количество. Останаха ми и пари за малко амфетки. И понеже амфетаминът си е направо здравословна храна в сравнение с метамфетамина, само дето действа малко по-бавно, изсмърках спийда, а метамфетамина смесих с още бакпулвер, продадох го на „Плата“ и ударих кьоравото.

На следващия ден пак отидох при Туту и повторих същата схема. Само дето купих по-голямо количество. Част от дрогата изсмърках, остатъка го смесих с бакпулвер и го продадох. На третия ден — пак така. Казах на Туту, че ще купя повече, ама ако се навие да ми го даде на вересия. Той само се изсмя. На четвъртия ден Туту ми предаде желанието на шефа си: да вместим моите занимания в по-организирана ф-ф-форма. Видели ме да продавам и им харесало как се справям. Продам ли две партиди на ден, пет хилядарки отивали право в моя джоб. Така се превърнах в един от пласьорите на Один и „Лос Лобос“. Преди обяд Туту ми връчваше стоката, в пет следобед предавах печалбата и евентуално останалия наркотик. Не се случваше да хартиса. С две думи, поех дневната смяна.

В продължение на три седмици търговията вървеше супер. Една сряда обаче — бях на Випетанген — тъкмо бях продал две партиди, джобът ми беше пълен с кинти, а носът — със спийд — реших, че няма причина да се виждам с Туту на Централната гара. Изпратих му есемес, че си вземам отпуск, и се метнах на кораба за Дания. Човек изтрещява, като се е друсал продължително и често с амфетамини.

Върнах се и веднага чух за намерението на Один да ми вдигне мерника. Хвана ме шубето, пък и нали знаех как Туту се е сдобил с прякора си. Затова гледах да не се мяркам много-много в стария район, ами се мотаех из квартал „Грюнерльока“. И чаках деня на разплатата. Но Один си имаше много по-сериозни проблеми от пласьор, който му дължи няколко хилядарки. В града се беше появила конкуренция. „Мъжът от Дубай“. Не бръмчеше на амфетки, а на бяло — най-важната стока за „Лос Лобос“. Според някои бандата се състояла от беларуси, според други — от литовци, според трети — от пакистанци. Едно обаче беше извън всякакво съмнение: ставаше въпрос за професионалисти, които не се страхуват от нищо. И всички гледаха да не разпитват много-много. Беше адски смотана есен.

Бях профукал и последния петак, нямах работа и трябваше да се спотайвам. Намерих купувач за апаратурата от репетиционната. Човекът поиска да я огледа. Изобщо не се усъмни дали е моя. Все пак живеех там! Оставаше само да уговорим кога да дойде да си я вземе. И неочаквано — като ангел спасител — отнякъде долетя Ирене. Луничавата мила Ирене. Беше през октомври, тъкмо се разправях с някакви типове в парка „Софиенберг “, и тя се появи изневиделица. Разплака се от радост. Попитах я има ли пари и тя размаха кредитната си карта. От баща ѝ, Ролф. Хукнахме към най-близкия банкомат и изпразнихме сметката му до шушка. Ирене първо се възпротиви, но като ѝ обясних, че от това зависи животът ми, веднага се нави. Трийсет и една хиляди. Обядвахме в „Олимпен“, купихме си няколко грама спийд и се прибрахме в репетиционната. Тя ми довери, че се скарала с майка си. Остана да нощува при мен. На следващия ден я заведох на Гарата. Видяхме Туту, възседнал мотоциклет, в кожено яке с рисунка на вълча муцуна на гърба. Туту с мустак, пиратска кърпа на главата и татуировки, подаващи се над яката му. И въпреки това приличаше на шибано пиколо. Той се канеше да скочи от мотора и да хукне след мен, но разбра, че не се крия. Изплатих му двайсетте хиляди, които му дължах, плюс още пет за лихвите. Благодарих му за заема и предложих да започнем на чисто. Туту се обади на Один, без да сваля поглед от Ирене. Разбрах какво иска. Бедничката красива бледа Ирене.

— Один иска още пет б-б-бона — обясни той. — Иначе ми нареди да те н-н-н… — той си пое дъх.

— Да ме набиеш — помогнах му аз.

— И то още сега.

— Добре, днес ще продам две партиди.

— Ще трябва да си ги п-п-платиш.