Ю Несбьо - Фантом

Бернтсен млъкна и погледна пилота в очакване да чуе обичайния в такива случаи въпрос.

Поизправил се на нара, Торд Шулц си бе възвърнал цвета на лицето. Прочисти си гърлото:

— Защо са… убили полицая? Нали не той ги е издал?

— Защото на този свят няма справедливост, Шулц. Само надлежни мерки във връзка с належащи проблеми. Ченгето, което обикновено унищожавало доказателства, се превърнало в доказателство срещу престъпната групировка. Разобличили го и попаднел ли в ръцете на полицията, имало опасност да я отведе до косовските албанци. И понеже той не бил техен сънародник, а някаква си платена курва, какво по-логично от това, да го очистят? Пък и са знаели, че полицията няма да пилее ресурси да разследва това убийство. Защо да го прави? Подкупното ченге си е получило заслуженото. Дадат ли ход на подобно разследване, най-много обществеността да се взриви заради поредния случай на корупция в правоохранителните органи. Ти как мислиш?

Шулц не отговори.

Бернтсен се наведе напред.

— Никак не ми се ще да ме намерят на някоя поляна с лалета, нали разбираш — зашепна той с нарастващо ожесточение. — Единственият ни изход е да се доверим сто процента един на друг. Падаме с един парашут. Ясно?

— А какво станало с косовския албанец? — попита пилотът. — Смекчили ли присъдата му?

— Трудно е да се каже. Преди началото на процеса го открили да виси на стената. Някой нанизал главата му на ченгела за дрехи.

Кръвта се отдръпна от лицето на Торд Шулц.

— Дишай — посъветва го Трюлс Бернтсен.

Ето това най му харесваше в тази работа: усещането, че ти командваш. Иначе в много редки случаи му се удаваше възможността да упражнява власт.

Шулц се облегна, опря глава о стената, затвори очи.

— А ако още сега заявя, че не желая помощ, и забравим, че изобщо си идвал при мен?

— Не става. Общият ни работодател няма да позволи да седнеш на свидетелската скамейка.

Бернтсен се усмихна и изрече любимото си изречение:

— Изборът, Шулц, е лукс, който отдавна не можеш да си позволиш.

Стадион „Вале Ховин“ представляваше малък бетонен оазис сред пустиня от зелени площи, брези, градини и веранди със саксийни цветя. Зиме стадионът се превръщаше в ледена пързалка, лете тук провеждаха концерти: предимно на динозаври като „Ролинг Стоунс“, Принс, Брус Сптрингстийн. Ракел дори успя да го убеди да отидат на концерта на „Ю Ту“, въпреки че Хари винаги бе предпочитал клубовете пред стадионите. После се скъса да го дразни, че имал прекалено закостенели музикални предпочитания.

През по-голямата част от годината обаче „Вале Ховин“ пустееше и се рушеше подобно на закрита фабрика, доскоро произвеждала стоки, непотребни вече никому. Точно от този стадион Хари бе запазил най-скъпите си спомени — от времето, когато Олег се учеше да кара кънки. Седеше отстрани и наблюдаваше как малкият прави опит след опит, пада, става, пак пада… После се понася по леда. Всъщност спомените му не бяха от големи събития: нов личен рекорд на Олег, второ място в клубно първенство в различни възрастови категории. Но тези дребни на пръв поглед успехи така преизпълваха глупавото сърце на Хари, че за да не издаде вълнението си и да постави и себе си, и Олег в неловко положение, той нахлузваше маската на равнодушието: „не е лошо, Олег“.

Хари се огледа. Не се виждаше жива душа. Пъхна ключа „Винг“ във вратата към гардеробната под трибуните. Вътре всичко си беше, каквото го помнеше. Вероятно малко поизносено. Влезе в мъжката съблекалня. По пода се валяха боклуци. Явно рядко идваше чистачка. Ето тук човек можеше да намери уединение. Хари тръгна между редиците с шкафчета. Повечето изобщо не бяха заключени. Откри каквото търсеше: катинара „Абус“. Ключът обаче не влизаше. По дяволите!

Хари се обърна и плъзна поглед по шкафчетата от отсрещната редица. Ето още едно със същата марка катинар. Върху зелената боя Хари различи издълбана буква „О“.

Хари отключи. Вътре откри състезателните кънки на Олег. По ръба на остриетата се забелязваше червеникав слой ръжда.

Между вентилационните решетки в шкафчето бяха закачени две снимки. Семейни фотографии. На едната — три деца и двама възрастни, вероятно техни родители. Хари позна едното от децата. Защото го бе виждал на други снимки. От местопрестъпление.

Такава красота не се забравя. Густо Хансен.

Хари се питаше дали изключителната външност е причината Густо да изглежда някак чужд на тази снимка. Или по-скоро чужд на това семейство.