Ю Несбьо: Фантом

— Смилете се — обади се дрезгав глас.

Към свещеника се протегна голяма длан.

Божият служител се вгледа в лицето под шапката. Лице на старец, набраздено от множество дълбоки бръчки, с едър нос, големи уши и изненадващо чисти, сини, невинни очи. Свещеникът пусна монета от двайсет крони в шепата на клетника и тръгна към къщи. Невинни очи, замисли се той. Непокварените сини очи на новородено, което още не се нуждае от опрощение на греховете си. Утре непременно ще включи тези размисли в проповедта си.

Разказът ми върви към своя край, татко.

Седя, а Олег се е надвесил над мен. Стиска „Одеса“-та с две ръце като увиснал над пропаст, вкопчил се в спасителен клон.

— Къде е тя? Къде е Ирене? Кажи ми или… или… — крещеше в изстъпление той.

— Или какво, дрОгарче? Няма да стреляш, Олег. Не го носиш в себе си. Ти си от добрите. Успокой се и ще си поделим дозата. Става ли?

— Не! Първо ми кажи къде е Ирене!

— И ще ми отстъпиш цялата доза?

— Половината. Нямам повече виолин.

— Дадено. Но първо свали пистолета.

Идиотът ме послуша. За толкова време не бе поумнял и на йота! Остана си същият наивник, когото заговорих след концерта на „Джудас Прийст “. Наведе се и остави странния пистолет на пода. Селекторът беше настроен на „А“ — автоматична стрелба. Лек натиск върху спусъка и…

— Къде е тя? — настоя да разбере той и се изправи.

Понеже проклетото дуло вече не сочеше към мен, усетих как ме обзема гняв. Олег ме беше заплашил — точно като приемния ми баща. А ако има нещо, което да ме извади от кожата ми, то това са заплахите. Вместо да му замажа очите, че Ирене е постъпила в клиника за наркомани в Дания и ѝ е забранено да се свързва с приятели, които биха провалили терапията ѝ, и тем подобни глупости, аз забих нож в раната и го завъртях. Просто не се стърпях. Във вените ми тече покварена кръв, татко, затова си трай. Е, доколкото е останала кръв във вените ми, защото по-голямата част вече изтече по кухненския под.

Така или иначе, какъвто съм идиот, бръкнах в раната на Олег.

— Продадох я — изтърсих аз. — За няколко грама виолин.

— Какво?

— Продадох я на един немец на Централната гара. Не знам нито как се казва, нито къде живее. Май в Мюнхен. Сега сигурно си седи в баварския си апартамент в компанията на свои приятел, а Ирене им духа с малката си устичка и е толкова друсана, че не знае дори чий кур е налапала, защото може да мисли само за любимия си…

Олег зяпна. Мигаше ли, мигаше с глупаво изражение като онзи път, когато ми даде петстотин кинта пред заведението за дюнери. Разперих ръце като фокусник:

— … виолин!

Олег продължаваше да мига, шокиран до краен предел. Дори не реагира, когато се хвърлих към пистолета.

Така си помислих в началото.

Защото бях забравил нещо.

Че след първата ни среща бе успял да ме проследи до пероните на гарата; беше се досетил, че ще го изпързалям с обещанието за метамфетамин. Бях забравил, че и Олег не е вчерашен и притежава способността да вижда отвъд хорската фасада. Поне когато става въпрос за крадци.

Трябваше да проявя повече благоразумие и да се задоволя с половин доза.

Той ме изпревари и грабна пистолета под носа ми. Пръстът му навярно случайно е закачил спусъка. Селекторът беше нагласен на автоматична стрелба. Преди да се строполя на пода, видях ужаса, изписан по лицето му. После всичко притихна. Той се надвеси над мен. От устата му се изтръгна глухо свирене — като двигател на празен ход. Искаше да заплаче, но не можеше. Бавно отиде в другия край на кухнята. Всеки истински наркоман върши нещата в последователност, подчинена на най-приоритетната му цел. Олег донесе заредената спринцовка и дори ме попита искам ли да си я поделим. Исках, но не можех да говоря. Само слушах. Тежките му стъпки отекнаха по стълбите. Той си тръгна. Останах сам. По-сам не съм се чувствал.

Църковната камбана спря да бие.

Успях да разкажа историята.

Пък и силните болки вече отшумяха.

Там ли си, татко? А ти, Руфус? Чакаш ли ме?

Спомням си какво ми каза веднъж старецът: смъртта освобождава душата. Счупва оковите ѝ. Знам ли? Сега ще разбера.

На Аудюн Бекстрьом и Курт А. Лиер — за сведенията относно рутинната полицейска работа; на Тургайр Айра и „ЕБ Марине“, които ми предоставиха информация за водолазното дело; на Аре Мюклебюст и ОРГКРИМ в Осло — за сведения, свързани с търговията с наркотици; на Пол Кулстьо — автор на книгата „Русия“, на Уле Томас Бяркне и Ан Кристиан Хоф Юхансен — съставители на „Следствени методи“, на Николай Лилин — автор на „Сибирско възпитание“, на Берит Ньоклебю — автор на „Полицейски генерал и шеф на Хирда“, на Даг Фелста — за помощта при руския език, на Ева Стенлюн — за консултация относно шведския, на Ларш Петер Свен — задето ми обясни особеностите на диалекта във Френа, на Шел Ерик Стрьомскал — за задълбочената информация по фармакологични въпроси, на Тур Хонингсвог — за консултация на тема „въздухоплаване“, на Йорген Вик — задето ми разясни условията и реда в гробищните паркове, на Мортен Госшонли — за помощ при въпроси от областта на анатомията, на Йойстайн Айкелан и Томас Хеле-Вале — от областта на медицината — и на Биргита Блумен — от областта на психологията, на Од Като Кристиансен — задето ме осветли относно нощния живот в Осло, на Кристин Клемет — задето ми разясни структурата на градската управа и общинския съвет, на Кристин Йерде — за разясненията по темата „коне“, на Юлия Симонсен за помощта при творческата ми работа по романа. Благодаря и на всички от издателство „Аскехауг“ и литературна агенция „Саломонсон“.