Ю Несбьо: Фантом

— Ще се принудя да те арестувам.

От гърлото на Олег се изтръгна стон — нещо средно между хлипане и презрителен смях.

— Ти си луд, Хари.

— Така съм устроен, Олег. Постъпвам, както е редно. Сега и ти трябва да го направиш.

— Трябва? Все едно всичко е предопределено.

— Може и така да е.

— Глупости!

— Ами опълчи се на съдбата, Олег. Надявам се, нямаш желание да извършиш второ убийство?

— Махай се! — изкрещя Олег, а пистолетът се разтресе в ръката му. — Изчезвай! Вече не работиш в полицията!

— Прав си, но както вече казах… — Хари стисна цигарата между устните си и дръпна жадно; затвори очи за две секунди, а по лицето му се изписа удоволствие. После въздухът и димът излязоха от дробовете му със съскане. — … си оставам полицай докрай.

Хвърли фаса на пода, стъпка го и тръгна към Олег с вдигната глава. Олег почти го бе стигнал на ръст. Хари срещна погледа му зад мушката на насочения пистолет. Видя как петлето се вдига. Вече знаеше как ще приключи всичко това. Момчето нямаше избор: Хари стоеше на пътя на свободата му. В момента двамата бяха две неизвестни в нерешимо уравнение; две небесни тела, устремили се към неизбежен сблъсък; съперници на „Тетрис“, от които само единият може да излезе победител. Хари се надяваше Олег да съобрази колко важно е веднага след това да се отърве от пистолета; да се качи на самолета за Банкок, да не спомене нито дума на Ракел, да не се буди нощем с крясъци в стая, гъмжаща от фантоми, да си устрои живота така, че да си струва да го живее. Защото животът на Хари вече не си струваше. Събра смелост и продължи напред. Усещаше как тялото му се съпротивлява, как черното дуло на пистолета постепенно наедрява. Есенен ден. Вятърът развява косите на десетгодишния Олег. Ракел, Хари, нападали листа с портокалов оттенък. Тримата се взират в обектива, очаквайки самоснимачката да се задейства и да запечата доказателството, че са постигнали върха на щастието. Пръстът на Олег, побелял около горната фаланга, натисна назад спусъка. Всичко беше изгубено, и то много отдавна. Хари отдавна се бе разделил с шансовете си да хване самолета. Всъщност и полетът, и Хонконг бяха една химера, надежда за живот, който нито един от тримата не би могъл да живее. Хари не изпитваше страх. Само тъга. Автоматичните изстрели разтресоха прозорците. Силата на куршумите, забили се в гърдите му, го отхвърли назад. Откатът предизвика повдигане на оръжието и третият куршум го улучи в главата. Хари рухна. Под него всичко тънеше в мрак. И той пропадна в тъмнината. Тя го погълна и го обви в прохладата и облекчението на нищото. „Най-сетне“ — помисли си той. — „Най-сетне съм свободен.“ После изпадна в безсъзнание.

Майката плъх напрегна слух. Писъците на малките се чуваха още по-силно, след като камбаната удари за десети път и утихна, а полицейската сирена се отдалечи. Майката долавяше слабите удари на човешкото сърце. В паметта ѝ изплува спомен за миризма на барут и за друго, по-младо тяло, проснато окървавено на същия този кухненски под. Това обаче се бе случило през лятото. Тогава малките ѝ още не бяха родени. А и онова тяло не препречваше пътя към леговището ѝ.

Тя установи, че няма как да мине през корема му. Затова пак се върна към първоначалната си отправна точка: кожената обувка.

Облиза метала — соления метал, който стърчеше между два пръста на дясната ръка. Пропълзя по сакото му. Миришеше на пот, кръв и храна. Всъщност тя различи много видове храна: лененият плат навярно се бе въргалял в кофа за смет.

Муцунката ѝ отново надуши неотмитите молекули от странния остър мирис на цигарен дим. Запари в очите ѝ и те започнаха да сълзят. Затрудняваше се да диша нормално.

Запъпли по ръката му, пропълзя по рамото и стигна до окървавената превръзка на врата, която за миг я разсея. После в ушите ѝ отново нахлуха писъците на малките и тя хукна през гърдите. От двете кръгли дупки там се носеше силна миризма на сяра и барут. Едната дупка се намираше точно над сърцето. Майката плъх усещаше лекото туптене под себе си. Сърцето биеше едва-едва. Тя продължи към челото, облизвайки кръвта, стичаща се на тънка струйка от мястото, където започваше русата коса, към месестите части от лицето: клепачи, ноздри, устни. През едната буза минаваше белег. Мозъкът на майката работеше, както работят мозъците на лабораторните плъхове: удивително рационално и ефективно. Бузата. Устната кухина. Тилът. Така ще се озове при малките си. Животът на плъховете е суров и се подчинява на съвсем прости принципи: правиш каквото налага необходимостта.