Ю Несбьо - Фантом

Лунната светлина се отразяваше в река Акершелва и преобразяваше ивицата мръсна вода в златна верига, пробягваща през града. Жените по безлюдните пътеки по поречието на реката не бяха честа гледка, Мартине обаче се прибираше именно оттам след дълъг ден във „Фюрлюсе“. Чувстваше се изморена, но и удовлетворена. От сенките изникна момче, улична лампа освети лицето му, то промърмори „здрасти“ и бързо се отдалечи.

На няколко пъти Рикард я посъветва да се прибира по друг маршрут, ала тя отвръщаше, че това е най-краткият път до „Грюнерльока“, а и няма да позволи на опасностите да ѝ диктуват откъде да минава. Пък и Мартине познаваше мнозина от спотайващите се под мостовете и се чувстваше в безопасност, каквато не би могъл да ѝ внуши и най-модерният бар в западната част на Осло. Мина покрай пункта за спешна помощ, площад „Скоу“ и наближи клуб „Блу“. Чу забързано шляпане на подметки по асфалта. Висок млад мъж тичаше срещу нея. Фигурата му ту попадаше под светлините на лампите, ту потъваше в мрака. Мартине зърна лицето му за миг, докато се разминаваше с нея. Шиптящият му дъх заглъхна. Познато лице — беше го виждала в кафенето на Армията. Но Мартине се сблъскваше ежедневно с толкова хора, че често разказваше на колегите си как е видяла наркоман, който, уверяваха я те, бил мъртъв от месеци или дори години. Това лице обаче ѝ напомни за Хари. Мартине го споменаваше рядко, в никакъв случай пред Рикард, но Хари се бе настанил трайно в кътче в сърцето ѝ — кътче, където тя можеше да го навестява. Да не би младежът да беше Олег и затова да се бе сетила за Хари? Тя се обърна. Гърбът на младежа едва се мяркаше в мрака. Тичаше, сякаш го гони самият дявол. Мартине не видя някой да го преследва. Фигурата му се смали и се изгуби в мрака.

Ирене погледна часовника. Единайсет и пет. Облегна се на седалката и погледна монитора над гишето пред изхода към самолета. След няколко минути се очакваше служителите да започнат да пропускат пасажерите на борда. Баща ѝ изпрати есемес, че ще ги чака на летището във Франкфурт. Тя се потеше, мускулите я боляха. Няма да е лесно — осъзнаваше тя. Но щяха да се справят.

Стайн стисна ръката ѝ.

— Как си, дребосъче?

Ирене му се усмихна и също стисна ръката му.

Всичко ще се подреди.

— Тази жена не ти ли се струва позната? — прошепна Ирене.

— Коя?

— Мургавата, дето седи сама.

Всъщност я завариха тук, когато дойдоха — на седалка срещу тях. Прелистваше пътеводител за Тайланд. Беше красива, с хубост, недосегаема от годините, и излъчваше тиха радост, все едно ликува вътрешно, макар да седи съвсем сама.

— Не съм я виждал. Защо ти изглежда позната?

— Май ми прилича на някого.

— На кого?

— Не се сещам.

Стайн се засмя със спокойния, уравновесен смях на по-голям брат и пак стисна ръката ѝ.

След звуков сигнал от уредбата металически глас прикани пътниците да се качват на борда на самолета за Франкфурт. Хората около Ирене и Стайн станаха от местата си и се струпаха пред гишето. Тя дръпна леко брат си, за да го спре.

— Какво има, дребосъче?

— Нека изчакаме повечето да минат.

— Но…

— Нямам сили да се бутам сред всички тези хора…

— Спокойно, ще изчакаме. Изобщо не съобразих. Как се чувстваш?

— Засега добре.

— Супер.

— Изглежда ми самотна.

— Самотна ли? — Стайн хвърли поглед към смуглата дама. — Не мисля. По-скоро е радостна.

— Да, но самотна.

— Хем радостна, хем самотна?

Ирене се разсмя.

— Говоря глупости. Така се чувства по-скоро онзи, на когото тя ми прилича.

— Ирене?

— Да?

— Нали се разбрахме да не допускаме никакви черни мисли?

— Да, да. Двамата с теб не сме самотни.

— Защото винаги ще се подкрепяме, нали?

— Да.

Ирене хвана брат си под ръка и отпусна глава на рамото му. Замисли се за полицая, който я откри. Хари — така се представи той. Още тогава името ѝ напомни за онзи Хари, Хари на Олег; той също бил полицай, но пък си го беше представяла по-висок, по-млад, по-красив. Нейният спасител ѝ се стори грозноват. Понеже Стайн ѝ разказа, че същият човек го посетил, Ирене вече не се съмняваше, че това е бил именно Хари Хуле. Щеше да го помни до края на живота си: белега, разсичащ лицето му, раната на брадичката, превръзката около врата. И гласа. Олег явно бе пропуснал да подчертае колко приятен глас има Хари Хуле. И неочаквано я обзе твърда увереност — Ирене сама не знаеше откъде се взе, — че всичко ще бъде наред.