Ю Несбьо - Фантом

Запали цигара и прекоси парка между Главното управление и старите сиви тухлени стени на затвора. Мина покрай мъж, който закачаше опърпан червен плакат на едно дърво. Щракна плаката с телбод към липовата кора столетница, попадаща под закрилата на закона. Човекът изобщо не си даваше сметка, че извършва сериозно нарушение точно под прозорците на сградата с най-многобройно полицейско присъствие. Хари спря. Не за да направи забележка, а за да прочете текста на плаката. „Russian Amcar Club“ ще свирят в „Sardines“. Помнеше отлично и отдавна разтурената банда, и затвореното заведение. „Олимпен“. Хари Хуле. Явно тази година щеше да се превърне в годината на възкръсналите мъртъвци. Тъкмо да продължи, чу глас:

— Да имаш виолин?

Обърна се. Зад него мъж в ново чисто яке, марка „G-Star“, стоеше наведен напред, сякаш го брулеше бурен вятър, а коленете му бяха присвити — неизменен спътник на хероиновата зависимост. Понечи да отговори, но съобрази, че наркоманът се е обърнал не към него, а към мъжа с плаката. Онзи обаче се отдалечи безмълвно. Нови съкращения, нов наркожаргон… Стари банди, стари клубове.

Фасадата на затвора в Осло, по-широко известен като „Бутсен“, датираше от деветнайсети век. Състоеше се от централна част, сместена между две по-големи крила, които Хари винаги бе оприличавал на двама полицаи, приклещили арестант. Позвъни на вратата, погледна във видеокамерата, чу бръмчене и дръпна вратата. Вътре го посрещна униформен служител и го поведе нагоре по стълбите. Влязоха в помещение, където завариха двама служители, а оттам преминаха в стаята за посещения — продълговата, без прозорци. Тук затворниците се срещаха с близките си. Личаха плахи опити да се внесе минимален уют. Хари седна на стол. Съзнателно избегна дивана, защото отлично знаеше какво се случва там през броените минути, отпускани на затворниците насаме със съпругите или приятелките им.

Докато чакаше, установи, че още не е свалил лепенката за достъп от Управлението. Дръпна я от ревера и я мушна в джоба си. Тази нощ сънят за тесния коридор и преследващата го лавина беше по-жесток от обикновено. Бялата грамада го затрупа и напълни устата му със сняг. Ала в момента не това предизвикваше ускорените удари на сърцето му. А какво? Очакване? Или страх?

Преди да си даде сметка, вратата се отвори.

— Двайсет минути — оповести служителят и заключи вратата зад гърба си.

Влезе момче, променено до неузнаваемост в сравнение със спомените на Хари. Замалко да извика, че са сгрешили човека. Този младеж носеше дънки „Дизел“ и черен суичър с надпис „Machine Head“. Хари се досещаше, че не е старият албум на „Дийп Пърпъл“, а нова — според неговото летоброене — хевиметъл банда. Музикалният стил представляваше само податка. Доказателството, че са повикали когото трябва, Хари получи от очите и скулите. И по-точно: от кафявите очи и високите скули на Ракел. Приликата с майка му беше станала почти изумителна. Олег обаче нямаше нищо общо с красотата ѝ. Прекалено изпъкналото чело му придаваше мрачен, дори агресивен вид, подсилван от гладките му коси, наследени вероятно от баща му — руснак, алкохолик, — когото детето почти не познаваше. Едва няколко години след раждането му Ракел се бе разделила с руснака и бе довела сина си в Осло. А после бе срещнала Хари.

Ракел.

Любовта на живота му. Истината беше колкото проста, толкова и трудна.

Олег. Умният, сериозен Олег. Самовглъбеният Олег, който не се разкриваше пред никого освен пред Хари. Без да го бе споделял някога с Ракел, Хари знаеше, че умее по-добре от нея да разбира мислите, чувствата и желанията на Олег. С Олег играеха „Тетрис“, твърдо решени да бият точковия актив на съперника си. С Олег караха кънки на стадион „Вале Ховин“. Някога Олег искаше да стане състезател на дълги разстояния, а притежаваше и нужната дарба. Олег, който посрещаше с търпелива и снизходителна усмивка всяко обещание на Хари наесен или напролет да отскочат до Лондон за мач на „Тотнъм“ на стадион „Уайт Харт“. Олег, който го наричаше „тате“, когато му се приспеше или се бе разсеял. Хари не го беше виждал от пет години. Преди пет години Ракел го отведе от Осло — далеч от кошмарните спомени за Снежния човек и от света на Хари, изпълнен с насилие и убийства.

И ето го сега същия този Олег — осемнайсетгодишен, кажи-речи голям човек. Гледаше Хари с безизразно лице или просто Хари не съумяваше да разгадае изражението му.

— Здравей — подхвана Хари.

По дяволите, защо не си прочисти гърлото предварително! Оттам излезе само немощен дрезгав шепот. Сега момчето ще си помисли, че здравата се е разкиснал. За да отвлече вниманието си от случилото се — своето, пък и на Олег — Хари извади цигара „Кемъл“ и я захапа.