Ю Несбьо - Фантом

— Явно се са появили и нови съкращения.

— Организирана престъпност. Сляха няколко стари отдела: грабежи, незаконен трафик и наркотици. В момента всички са под шапката на ОРГКРИМ. Над двеста служители, най-голямото звено в криминалната полиция.

— Мхм. Значи в момента командва повече хора, отколкото някога в КРИПОС.

— Въпреки това му намалиха заплатата. Със сигурност се досещаш какво става, когато хора от неговата порода работят за малко пари, нали?

— Започват да ламтят за повече власт.

— Белман успя да овладее наркопазара, Хари. Добро разузнаване, арести, акции. Бандите намаляха, борбите за надмощие на пазара — също. Броят на смъртните случаи вследствие от предозиране спадна, както вече споменах… — Хаген вдигна показалец към тавана. — А Белман върви нагоре и все нагоре. Това момче знае къде да се цели, Хари.

— Аз — също. Към „Бутсен“. Като отида, ще очаквам на пропуска да си оставил разрешение за посещение.

— Договорихме ли се обаче?

— Разбира се — Хари хвана протегнатата ръка на бившия си началник, раздруса я два пъти и тръгна към вратата.

Хонконг се оказа добра школа за успешни лъжи. Хари чу как Хаген вдига слушалката, но преди да прекрачи прага, все пак се обърна:

— Кой е третият?

— Какво? — Хаген гледаше телефона, докато набираше номера с показалец.

— Кой е третият ми приятел в гилдията?

Гюнар Хаген долепи слушалката до ухото си, изгледа изморено Хари и въздъхна:

— Ти как мислиш? — После продължи: — Ало? Хаген се обажда. Ще искам едно разрешително за посещение. Да? — Хаген сложи ръка върху мембраната. — Ще се уреди. В момента са в обедна почивка, но отиди към дванайсет.

Хари се усмихна, изрече „благодаря“ само с устни и тихо затвори вратата след себе си.

Торд Шулц си закопча панталона и си облече ризата зад паравана. Въздържаха се да претърсят всички отвори по тялото му. Митническата служителка — същата, която го спря — го чакаше отвън в позата на изпитващ.

— Благодаря за съдействието — кимна тя и посочи към изхода.

Торд предполагаше, че въпросът дали се налага извинение всеки път, когато служебното куче маркира човек, без той да носи дрога, е отприщил разгорещени дебати. Спряният, забавеният, заподозреният, притесненият от служителите несъмнено смята за редно да получи извинение. Но длъжни ли бяха митничарите да се извиняват, задето си вършат работата? Случаите на обиск, провокиран от реакцията на кучето, невинаги водеха до откриване на забранени вещества у маркирания и извинението би означавало косвено признание, че системата не работи оптимално и допуска процедурни грешки. От друга страна, Торд Шулц смяташе за редно служителите да забележат, че е капитан. На раменете си носеше не три ленти като немалко петдесетгодишни некадърници, останали си щурмани, защото дотам се простираха възможностите им. Не. Торд Шулц имаше четири ленти — доказателство, че титулярят е човек на реда, владее ситуацията и собствения си живот. Тези четири ленти му отреждаха място сред браминската каста на въздухоплавателните служители. А един капитан заслужава да получи извинение от митничар с две ленти — независимо дали извинението е регламентирано служебно, или не.

— Хубаво е да знаем, че някой проверява съмнителните лица — Торд се огледа за куфара си.

Най-много да бяха прегледали съдържанието му. Кучето бе маркирало не куфара, а човека. А рентгеновите лъчи не проникваха през металните панели около тайника с пратката.

— Ей сега ще ви го донесат — откликна служителката.

Настъпи няколкосекундно мълчание. Двамата се измерваха с поглед.

Разведена, предположи Торд.

Появи се още един митничар.

— Куфарът ви…

Торд се извърна и го видя в очите му. Усети как огромна буца се надига от стомаха му и запушва хранопровода му. Как? Как?

— Извадихме всички вещи от куфара и го претеглихме — обясни служителят. — Такъв празен „Самсонайт“ тежи пет килограма и осемстотин грама. Вашият е шест и триста. Вие ли ще обясните причината…?

Митничарят бе усвоил процедурите прекалено добре, за да се усмихне. Ала Торд долови победоносния блясък в очите му. Служителят се наведе леко напред и понижи глас:

— … или да го направя аз?

Хари обядва в „Олимпен“. Старото бистро с лек пиянски уклон се беше превърнало в елитна западна версия на заведение от източните квартали с огромни картини на някогашния работнически район в Осло. Не че не беше красиво, с кристални полилеи и така нататък. Дори скумрията му хареса. Но това просто не беше… „Олимпен“.