Ю Несбьо - Фантом

— Какво да е то? — Погледът на Нилсен зашари по листа. — Не, няма друго — заключи накрая той.

— Благодаря ти. Е, това е, Нилсен. Признателен съм ти за помощта.

Нилсен кимна бавно, без да сваля очилата си.

— Ключовете — натърти той.

— Разбира се — Хари ги пусна в чекмеджето.

Нилсен провери дали ключовете са два.

Хари излезе от ареста, прекоси паркинга и пое по булевард „Океберг“. Продължи към квартал „Тьойен“ и улица „Юрте“; после тръгна по Малкия Карачи 17 17 Улица „Грьонланслайре“ в Осло, където се намира Главното полицейско управление, е известна и като Малкия Карачи (Карачи — град в южен Пакистан) заради концентрацията на емигранти от Индия и Пакистан. — Б.пр. . Невзрачни магазинчета, забулени жени, старци, седнали в пластмасови столове пред кафенетата. Тук се намираше и кафене „Фюрлюсе“ — сборното място на градските несретници, стопанисвано от Армията на спасението. Хари знаеше, че в дни като днешния там цари спокойствие, но стегне ли лютата зима, бездомниците ще напълнят кафенето. Долу предлагаха безплатно кафе, пресни сандвичи, чисти дрехи, излезли от мода, сини маратонки от излишъка в склада на министерството на отбраната. В медицинския кабинет на втория етаж превързваха рани от бойното поле на наркоманите в града, а при нужда им поставяха и инжекции с витамин B. Хари се поколеба дали да не се отбие във „Фюрлюсе“. Надяваше се да завари там Мартине. Един поет беше казал, че след голямата любов идват малките. Мартине се бе оказала една от малките любови на Хари. Но той искаше да я види за друго. Осло не е голям град и тежко пристрастените наркомани се събираха или във „Фюрлюсе“, или в кафенето на Църковната градска мисия на улица „Шипер“. Хари не би се учудил, ако Мартине е познавала Густо Хансен. И Олег.

Все пак реши да върши нещата едно по едно и подмина кафенето на Армията на спасението. Пое по моста над река Акершелва. Погледна надолу. Кафеникавата вода, която Хари помнеше от детството си, сега беше по-бистра от планински поток. Говореха, че имало много пъстърва. По пътеките на двата бряга на реката се навъртаха стари познайници: дилърите. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому.

Тръгна нагоре по улица „Хаусман“, подмина църквата „Свети Яков“. Следеше номерата на сградите. Табела с надпис „Театър на жестокостта“. Врата, надраскана с графитни усмивки. Открито пусто пространство, опустошено от пожар. Стигна до целта си: построена през деветнайсети век сграда, издържана в духа на традиционната за Осло архитектура. Боядисана в блед нюанс, изчистена, на четири етажа. Хари бутна портата. Оказа се отключена. Пое по стълбите. Вонеше на пикоч и отпадъци.

По стените забеляза надраскани кодирани съобщения, отломки от парапет, врати със следи от взлом, сдобили се с нови подсилени ключалки. На третия етаж спря. Беше открил местопрестъплението, запечатано с две кръстосани полицейски ленти в бяло и оранжево.

Бръкна в джоба си и извади двата ключа, които свали от ключодържателя на Олег, докато Нилсен разглеждаше описа на иззетите вещи. Хари не знаеше кои точно от своите ключове бе нанизал на халката в бързината, но в Хонконг дубликати на ключове се вадеха лесно.

Единият ключ, марка „Абус“, беше за катинар, досети се Хари, защото самият той веднъж си беше купил такъв. На другия пишеше „Винг“. Пъхна го в ключалката, но успя да го вкара само до половината. Натисна, ала напразно. Опита се да го завърти.

— Мамка му!

Извади мобилния си телефон. Беше записал номера ѝ с буквата Б в „контакти“. Понеже в указателя си бе въвел само осем имена, една буква напълно му стигаше.

— Да, моля — обади се Беате Льон.

Освен безспорния ѝ професионализъм в работата ѝ на криминалист, Хари най-много ценеше у нея способността ѝ да подава само най-съществената информация, без да разводнява сведенията с излишни обяснения. По това двамата много си приличаха.

— Здравей, Беате. В момента съм на улица „Хаусман“.

— На местопрестъплението? Какво т…

— Не мога да вляза. Имаш ли ключ?

— Дали имам ключ?

— Нали ти командваш работите вътре?

— Имам ключ, разбира се. Но нямам никакво намерение да ти го давам.

— Не, естествено. Знам колко си стриктна, обаче все си забравила да вземеш някоя проба. Спомням си как едно светило в криминалистиката беше казало, че когато става въпрос за убийство, криминалният експерт трябва да провери всяка прашинка.

— Спомняш си, значи.

— Казваше го на всички, на които преподаваше. Няма да ти преча, само ще гледам, докато работиш.