Ю Несбьо - Фантом

— Хари…

— Нищо няма да пипам.

Мълчание. Хари съзнаваше, че я използва. Освен колежка, тя му беше и приятелка. Нещо повече: вече имаше и дете.

— Дай ми двайсет — въздъхна тя.

За нея уточнението „минути“ се подразбираше.

За него — думата „благодаря“. Затова Хари просто затвори.

Полицай Трюлс Бернтсен се влачеше едва-едва по коридора на ОРГКРИМ. Опитът го беше научил, че колкото по-бавно върви, толкова по-бързо минава времето. А ако Трюлс Бернтсен разполагаше с нещо в неограничени количества, това беше време. В кабинета го очакваше стол с протрита тапицерия и малко бюро с купчина доклади, оставени там предимно за камуфлаж. Имаше и настолен компютър, който използваше да сърфира из Мрежата, но и това му омръзна, след като ръководството няколкократно предупреди служителите кои сайтове са разрешени. А понеже той се числеше към „Наркотици“, а не към „Пороци“, току-виж го извикали на пангара.

Полицай Бернтсен занесе пълната си чаша с кафе до бюрото. Много внимаваше да не разлее от кафявата течност по брошурата за новото ауди Q5. 211 конски сили. Джип. Такива карат пакистанците. Бандитска придобивка. С лекота отвява старите полицейски коли. Такъв автомобил показва, че си баровец. И тя, от новата къща в Хьойенхал, ще разбере, че Трюлс е голяма работа. Не е някой голтак.

Затова ще поддържа установеното статукво. Ето това трябва да прави. Да съхраняват натрупаните активи, както се изрази Микаел Белман на оперативката в понеделник. А това означаваше да се погрижат на сцената да не стъпват нови актьори.

— Винаги може да свием още продажбата на наркотици. Но след като постигнахме толкова високи резултати за толкова кратко време, съществува голяма опасност от реланс. Спомнете си за Хитлер и Москва. Човек не бива да отхапва залък, твърде голям за неговата уста.

Полицай Бернтсен разбра думите му в смисъл — дълги дни и крака върху масата.

Случваше се да се разтъжи по работата в КРИПОС. За разлика от наркотиците, убийствата не са политика. Разкриваш кой е убиецът — и край. Но Микаел Белман изрично настоя Трюлс да го последва в Главното управление. Трябвали му съюзници на новата, още вражеска територия. Хора, на които да разчита; довереници, готови при атака да пазят фланговете. Както неведнъж аз съм ти спасявал задника — спести му Микаел, но посланието прозираше кристално ясно. Последния път, когато Белман го измъкна, Трюлс се беше увлякъл да притиска онова хлапе в ареста и по злощастно стечение на обстоятелствата увреди зрението му. Микаел, разбира се, здраво накова Трюлс. „Знаеш колко ненавиждам полицейското насилие! — крещеше той. — Няма да позволя това да се повтори в моя отдел!“ Уви, правилникът го принуждавал да съобщи за провинението в Стратегическия щаб, а членовете му съответно да преценят дали да прехвърлят случая в Специалното звено. Но зрението на хлапето се възстанови почти напълно, Микаел се споразумя с адвоката му, погрижи се да свалят обвиненията за притежание на наркотици и историята се потули. Сякаш изобщо не се беше случвала.

Дълги дни и крака върху бюрото.

Точно там възнамеряваше да ги опъне Трюлс, когато — сигурно за десети път днес — плъзна поглед над парка до „Бутсен“ и старата липа по алеята към затвора.

Беше се появил.

Червеният плакат.

Трюлс Бернтсен усети как настръхва от нетърпение. Пулсът му се ускори. Настроението му се повиши.

Скочи от стола, облече си якето и заряза кафето на бюрото.

Църквата в Стария град се намираше на осем минути бърз ход от Главното управление. Трюлс Бернтсен слезе по улица „Осло“ до Мемориалния парк, зави наляво, прекоси Моста на Дювеке и се озова в сърцето на столицата — там, където бе възникнал градът. Самата църква беше издържана в почти аскетичен стил — без пищна орнаментика, каквато притежаваше църквата до Управлението, построена в духа на неоромантизма. Но храмът в Стария град можеше да се похвали с много по-интригуващи истории — ако, разбира се, бабата на Бернтсен не си ги бе измислила. Тя често му разказваше приказки, докато го гледаше като малък. След появата на предградието Манглерю в края на петдесетте семейство Бернтсен се пренесло в едно от тамошните запуснати централния имения. И макар че бяха потомци на три поколения работници, родени и отраснали в Осло, Бернтсенови се почувствали пришълци в градчето. Защото повечето жители на Манглерю по онова време били селски стопани и хора, дошли отдалече с надеждата да започнат живота си отначало. През седемдесетте и осемдесетте за Трюлс стана ежедневие да вижда баща си пиян вкъщи и да го слуша да проклетисва всичко и всички. Затова Трюлс често търсеше убежище при най-добрия си — и единствен — приятел Микаел. Или при баба си в Стария град. От нея знаеше, че църквата там е построена върху руините на манастир, съграден през тринайсети век. По време на чумната епидемия, наричана още „черната смърт“, монасите се заключили в светата обител, та никой да не смущава молитвите им, но се говорело, че така искали да се отърват от свещения си християнски дълг да се грижат за заразените. Когато след месеци без никакви признаци на живот началникът на кралската канцелария наредил да взривят вратата на манастира, нахлулите служители заварили вътре плъхове да пируват с гниещите трупове на монасите. Баба му най обичаше да му разказва за лудницата, която построили на мястото на разрушения манастир. Безумците, затворени там, често разправяли, че нощем срещали по коридорите мъже в монашески раса. А когато един от пациентите се осмелил да свали качулката на един от призраците, срещу него лъснало мъртвешки бледо лице, наръфано от плъхове и с празни очни орбити. Трюлс пък харесваше най-много историята за Аскил Острото ухо. Той живял и умрял преди повече от сто години. По това време Кристиания 18 18 Кристиания — името на Осло до 1925 г. — Б.пр. вече се била превърнала в нормален град, а на мястото на манастира се издигала съществуващата и до днес църква.