Ю Несбьо - Фантом

Трюлс сви рамене.

Хари Хуле се наведе напред. Трюлс усети дъха на алкохол. Проклятие, Хуле се беше нафиркал. За постъпките му в трезво състояние се носеха легенди. Какво ли да очаква човек от него след няколко пресушени чаши?

— Работиш за мафията, Трюлс Бернтсен. Ето го доказателството.

Хари извади идентификационна карта от портфейла на Бернтсен, иззет заедно с пистолета му.

— Томас Лундер? Това не е ли полицаят, конфискувал дрогата на летище „Гардермуен“?

— Какво искаш? — попита Трюлс, затвори очи и се облегна на стола. — Кюфтета и дивиди.

— Да разбера каква е връзката между теб, Дубай, Исабел Скойен и Микаел Белман.

Трюлс се сепна. Микаел? Че какво общо имаше Микаел? А Исабел Скойен не беше ли онази от общинския съвет?

— Нямам представа…

Петлето на щаера се вдигна.

— Внимавай, Хуле! Лек натиск върху спусъка е достатъчен да…

Петлето продължи да се вдига.

— Чакай! Чакай, да му се не види! — Езикът на Трюлс Бернтсен отчаяно сновеше из устата му в търсене на смазваща слюнка. — За Скойен и Белман не знам нищо, но за Дубай…

— Побързай.

— Ще ти разкажа за него…

— Какво?

Бернтсен си пое въздух и го задържа в дробовете си. После го изпусна с въздишка:

— Всичко.

В Трюлс Бернтсен се бяха приковали три очи. Две със светлосини, измити от алкохола ириси, и едно черно — дулото на собствения му щаер. Мъжът, хванал пистолета, седеше полуизлегнат в креслото, изтегнал дългите си крака на килима.

— Слушам те, Бернтсен — дрезгаво го подкани той. — Да чуя какво знаеш за Дубай.

Трюлс се прокашля два пъти. По дяволите, как му пресъхна гърлото!

— Една вечер ми позвъниха по домофона. Вдигнах. Някакъв глас поиска да разменим няколко думи. Първоначално отказах да го пусна, но после той спомена едно име и… и…

Трюлс Бернтсен търкаше нервно челюстите си с два пръста.

Хари чакаше.

— Притисна ме с една злополука, за която не допусках, че информацията е изтекла извън службата.

— Каква?

— С един арестуван. Някой трябваше да научи това копеле на нормални обноски. Не очаквах да се разчуе, че аз съм… му дал да се разбере.

— Тежка телесна повреда?

— Родителите искаха да ме съдят, но момчето не успя да ме разпознае на очната ставка, защото бях засегнал зрителния му нерв. Късмет в нещастието — Трюлс се засмя нервно, с познатото грухтене, ала смехът му бързо секна. — И не щеш ли, пред вратата ми цъфна някакъв тип, който знаеше за инцидента. „Виждам, че умееш да минаваш между капките, и съм готов да плащам щедро на човек с твоите заложби“ — увери ме той. Говореше на норвежки, и то много изискано, долових обаче акцент.

— Бил е Дубай?

— Това е единствената ни по-продължителна среща. После съм го виждал още два пъти, но съвсем за кратко. Тогава дойде сам. Възрастен мъж в елегантен и все пак старомоден костюм, с жилетка, бомбе и ръкавици. Обясни ми за какво му трябвам и колко ще ми плати. Стори ми се извънредно предпазлив. Предупреди ме, че след тази среща нито ще се срещаме, нито ще поддържаме контакт било по телефон, било по имейл. Настоя да не използваме средства, които могат да се проследят. Мен лично това ме устройваше изцяло.

— Как уговаряхте какво да правиш?

— Записваха поръчките на надгробна плоча.

— Къде?

— В гробището в Стария град. Там оставяха и хонорарите ми.

— Разкажи ми повече за Дубай. Що за човек е?

Вперил поглед право пред себе си, Трюлс Бернтсен се опитваше добре да си направи сметката. И да прецени последствията.

— Какво чакаш, Бернтсен? С ченгел ли да ти вадя думите от устата?

— Осъзнаваш ли какъв риск поемам, ако…

— Когато те видях за последно, двама от хората на Дубай се опитаха да ти пръснат мозъка. Вече си поръчан, Бернтсен. Затова говори. Кой е Дубай?

Хари Хуле го гледаше право в очите. Трюлс имаше усещането, че онзи го пронизва с поглед. Петлето се вдигна и опрости значително дилемата.

— Добре де, добре — вдигна отбранително ръце Бернтсен. — Дубай е само прозвище, защото пласьорите му носят футболни екипи с реклама на самолетна компания, която лети до арабските страни.

— Имаш десет секунди да ми разкажеш нещо, за което не съм се досетил сам.

— Чакай, чакай! И дотам ще стигна! Истинското му име е Рудолф Асаев. Руснак е, родителите му са били интелектуалци дисиденти и политически бежанци — или поне той така твърдял пред съда. Живял е в много страни и говори седем езика. В Норвегия е пристигнал през седемдесетте и е един от пионерите в трафика на хашиш. Гледал да не се набива на очи, но през 1980-а един от хората му го изпял в полицията. Тогава контрабандата на хашиш се наказваше като антидържавната дейност. Лежал дълго. След като го пуснали, заминал за Швеция и се прехвърлил на хероин.