Ю Несбьо - Фантом

— Извинете — мъжът в смокинга се беше приближил на почтително разстояние. — Имате ли нужда от помощ?

— Чупката!

По лицето на мъжа се изписа ужас — не заради грубата реплика, а защото тя изхвърча от устата на жената. Той побърза да се изниже.

— Чукахме се — прошепна задавено Скойен.

Хари я пусна. От устата ѝ го лъхна миризма на шампанско.

— Двамата с Белман сте се чукали?

— Знам, че е женен. И да, чукахме се. Това е всичко — тя разтърка врата си. — Густо се появи неочаквано и одраска Белман, докато той го влачеше навън. Ако искаш да снесеш на клюкарската преса за аферата ни, давай. Сигурно никога не си спал с омъжена жена и не ти пука как ще се почувстват съпругата и децата на Белман след подобни скандални разкрития.

— Как се запозна с Белман? Да не ми казваш, че тройката с Густо е била съвсем случайна?

— Как според теб се запознават хора с обещаващо бъдеще, Хари? Огледай се. Забележи кой присъства на това събитие. Всички знаят, че Белман е спряган за новия главен секретар.

— А ти — за кресло в общинския съвет?

— Запознахме се на едно откриване, премиера, вернисаж — вече не си спомням. Обикновено така става. Обади се и питай Микаел за подробностите. Но гледай да не е тази вечер, защото смята да я прекара със семейството си. Това е положението.

Така значи. Хари впери в нея изпитателен поглед.

— А Трюлс Бернтсен?

— Кой?

— Вътрешният ви човек в полицията, нали? Кой го изпрати в „Леон“, за да се разправи с мен? Ти или Дубай?

— За какво говориш, по дяволите?

В очите ѝ Хари видя, че тя действително няма представа кой е Трюлс Бернтсен.

Исабел Скойен се разсмя.

— Къде ти потънаха гемиите, Хари?

А в момента можеше да лети към Банкок. Към друг живот.

Тръгна към вратата.

— Почакай, Хари.

Той се обърна. Облегната на кабинката, тя бе вдигнала роклята си и отдолу се подаваха жартиерите ѝ. Над челото ѝ бе паднала руса къдрица:

— Щом така и така сме сами в цялата тоалетна…

Хари срещна погледа ѝ — замъглен не от алкохол, нито от похот. Да не би да плачеше? Наперената, самотна, самопрезираща се Исабел Скойен? Какво чудно има? Явно и тя подобно на мнозина други озлобени хора би опропастила чуждото щастие, без да се замисли, за да си осигури онова, което — според нея — ѝ се полага по рождение: правото да бъде обичана.

След Хари вратата продължи да се люлее напред-назад, шляпайки по гумения уплътнител — все по-бързо и по-бързо, като набиращ скорост бурен залп от аплодисменти в края на великолепно представление.

Хари се върна по моста към Централната гара и слезе по стълбите на „Плата“. В другия край имаше денонощна аптека, но там винаги се извиваше дълга опашка, пък и аналгетиците, отпускани без рецепта, едва ли щяха да облекчат болките му. Продължи покрай Хероиновия парк. Валеше дъжд. Уличните лампи пръскаха мъждива светлина по мокрите трамвайни релси на улица „Принсен“. Мимоходом обмисляше кое да избере. Ловджийската пушка на Нюбак в „Опсал“ му беше подръка и освен това би му осигурила по-голям простор за лавиране. За да се добере до карабината зад гардероба в „Леон“, трябваше да се вмъкне незабелязано в хотела, а и нямаше гаранции, че камериерката например не е видяла оръжието. Но пък карабината на Ханс Кристиан би му осигурила окончателно решение.

Завари ключалката на портата към задния двор строшена — със следи от неотдавнашен взлом. Навярно двамата костюмари са се вмъкнали именно оттук, предположи Хари.

Влезе. Съмненията му се потвърдиха — и бравата на задния вход беше насилена.

Хари се качи по тясното стълбище, предназначено за аварийни случаи. В коридора на третия етаж не се виждаше жива душа. Почука по вратата на стая 310 да попита Кето̀ дали е идвала полиция или някой друг; какво са предприели, за какво са разпитвали, той какво им е отговорил.

Никой не отвори. Доближи ухо до вратата. Тишина.

Вратата на стаята му си стоеше, както я бе оставил, и ключ изобщо не му потрябва. Мушна ръка през дупката от куршумите и отвори. Кръвта се беше просмукала в голия цимент, където бе отпорил прага.

Не бяха сменили и счупения прозорец.

Не включи осветлението, само влезе, плъзна ръка зад гардероба и установи, че не са открили пушката. Пачката патрони също си стоеше непокътната върху нощното шкафче, до Библията. Хари съобрази, че полицията изобщо не е идвала в „Леон“. Обитателите и съседите не бяха сметнали за необходимо да се обърнат към органите на реда само заради няколко изстрела, още повече че нямаше трупове. Отвори гардероба. Дрехите и куфарът му стояха вътре, сякаш нищо не се е случило.