Ю Несбьо - Фантом

„Блиндерн“ 74.

Кръвта на Микаел Белман под ноктите на Густо Хансен.

Мамка му, мамка му!

Хари се качи на борда, намери мястото си и потъна в удобното кожено кресло. Каква мекота! Натисна едно копче и облегалката започна да се спуска назад, докато накрая Хари се озова в хоризонтално положение. Затвори очи. Искаше да заспи и да се събуди на друго място, като друг човек. Опита се да чуе отново думите на Ракел, но в главата му зазвуча друг глас:

„Аз нося свещеническа яка, без да съм същински християнин, ти — шерифска звезда, а не си шериф. Колко непоклатимо всъщност е твоето евангелие?“

Кръвта на Белман. „… в Йостфол. Невъзможно е да се придвижи толкова бързо до местопрестъплението.“

Фактите се оказаха взаимосвързани.

Хари усети как някой го докосва по ръката и отвори очи.

Стюардеса с високи скули, характерни за тайландките, се бе надвесила над него с усмивка:

— I’m sorry, sir, but you must raise your seat to an upright position before take-off. 64 64 I’m sorry, sir, but you must raise your seat to an upright position before take-off. (англ.) — Извинете, господине, но преди излитане трябва да поставите облегалката на креслото си в изправено положение. — Б.пр.

Хари си пое дъх и спусна краката си на пода. Извади мобилния си телефон и погледна пропуснатите повиквания.

— Sir, you have to turn off… 65 65 Sir, you have to turn off… (англ.) — Господине, трябва да изключите… — Б.пр.

Хари вдигна ръка и натисна „набери“.

— Нали уж се чухме за последен път? — вдигна Клаус Туршилдсен.

— Къде в Йостфол?

— Моля?

— Белман. Къде в Йостфол се е намирал Белман по времето, когато Густо е бил убит?

— В Рюге, до Мос.

Хари прибра телефона в джоба си и стана.

— Sir, the seat belt sign… 66 66 Sir, the seat belt sign… (англ.) — Господине, знакът за коланите на светлинното табло… — Б.пр.

— Sorry, this is not my flight. 67 67 Sorry, this is not my flight. (англ.) — Съжалявам, но това не е моят полет. — Б.пр.

— I’m sure it is, we have checked passenger numbers and… 68 68 I’m sure it is, we have checked passenger numbers and… (англ.) — Убедена съм, че грешите. Проверихме номерата на билетите и… — Б.пр.

Хари вече крачеше към задния изход. Чу внимателните стъпки на стюардесата зад гърба си.

— We have already shut… 69 69 We have already shut… (англ.) — Вече затворихме… — Б.пр.

— Then open it. 70 70 Then open it. (англ.) — Ами отворете го тогава. — Б.пр.

Към Хари се приближи старши стюардът:

— Sir, I’m afraid the rules don’t allow us to open… 71 71 Sir, I’m afraid the rules don’t allow us to open… (англ.) — Господине, боя се, че правилата не ни позволяват да отворим… — Б.пр.

— I’m out of pills — изстреля Хари, бръкна в джоба си, извади празното флаконче с етикет „Лизиноприл“ и го тикна под носа на старши стюарда. — I’m mister Nybakk, see? Do you want a heart attack on board when we are over… let’s say Afghanistan? 72 72 I’m out of pills. I’m mister Nybakk, see? Do you want a heart attack on board when we are over… let’s say Afghanistan? (англ.) — Лекарствата ми свършиха. Казвам се Нюбак, виждате ли? Да не искате да получа инфаркт на борда, докато прелитаме над… да речем, Афганистан? — Б.пр.

Стрелките показваха няколко минути след единайсет. Във високоскоростния влак от летището към Осло почти нямаше пътници. Хари гледаше разсеяно новините на екрана, закачен в предната част на вагона. Беше си начертал план — план за нов живот. Разполагаше с двайсет минути да го осъвремени. Каква идиотщина. Сега можеше да пътува в самолета към Банкок. Точно тук се криеше разковничето. Хари не можеше да се качи на самолета. Просто беше лишен от способността да зарязва нещата такива, каквито са, да забравя, да бяга. В това се състоеше неговият дефект, недъг; неговият куц крак. Дори да пиеше, Хари изтрезняваше отново. Дори да бе тръгнал за Хонконг, щеше да се върне. Без съмнение един непоправимо увреден човек. Действието на аналгетиците, които му даде Мартине, започна да се изчерпва. Трябваше му нова доза, защото болките предизвикваха замайване.

Впери поглед в заглавията: тримесечни печалби на борсата, резултати от спортни събития… И му хрумна въпросът защо да не го направи тъкмо сега: да избяга, да се измъкне.

Не. Този път ще се постарае всичко да прочете гладко. Промени датата на билета за утре вечер и с Ракел щяха да пътуват заедно. Дори доплати, за да ѝ осигури съседната седалка в бизнес класата. Поколеба се дали да ѝ съобщи за промяната в уговорката им, но знаеше какво ще си помисли тя: че той е непоправим; тласка го същата лудост като едно време и ще си остане все същият. Ала докато самолетът набира скорост по пистата, гърбовете им залепват о седалките и после двамата усещат познатото неизбежно олекване във въздуха, тя най-после ще разбере, че миналото е останало зад гърба им или по-точно — под краката им, а съвместното им пътешествие започва.