Ю Несбьо - Фантом

— Пусни ме!

Завлече ме нагоре по стълбите. Беше приклещил носа ми между гърдите и мишницата си и усещах миризмата — неговата и на Исабел. В ума ми се загнезди въпросът: щом иска да се махна оттам, защо ме дърпа към вратата на спалнята. Понеже не можех да се отскубна, забих нокти в гърдите му и се вкопчих в зърното му. Той изруга и отпусна хватката. Изплъзнах се от „менгемето“ и скочих. Приземих се по средата на стълбите, но успях да запазя равновесие и не паднах. Хукнах по коридора, грабнах ключовете за колата ѝ и изхвърчах в двора. Джипът ѝ, разбира се, си стоеше отключен. Гумите забуксуваха по чакъла, когато отпуснах съединителя. В огледалото видях как Микаел Белман изскочи от вратата. Нещо в ръката му проблесна. Гумите захапаха, залепнах за седалката и колата полетя напред към шосето.

— Всъщност Белман е уредил Бернтсен в ОРГКРИМ — разсъждаваше Хари. — Възможно ли е Бернтсен да саботира полицейските разследвания по разпореждане на Белман?

— Осъзнаваш по какъв тънък лед стъпваме, нали, Хари?

— Да. От тук нататък няма да те замесвам повече, Беате.

— И дума да не става, дявол да го вземе! — изпращя гневният ѝ глас в мембраната. Хари не си спомняше да я е чувал да ругае. — И мен ме е грижа за името на гилдията, Хари. Няма да позволя негодници като Бернтсен да лепнат черно петно на всички полицаи.

— Добре, но нека не избързваме със заключенията. Разполагаме единствено с доказателства за среща между Белман и Густо Хансен. Срещу Трюлс Бернтсен засега нямаме абсолютно нищо.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще започна от друго място. Ако очакванията ми се потвърдят, всички тези събития са като плочки на домино. Въпросът е единствено как да избегна решетките, докато успея да задействам плана.

— Да не твърдиш, че вече имаш план?

— Имам, разбира се.

— Добър план?

— Такова нещо не съм казвал.

— Но все пак план?

— И още как.

— Лъжеш ли ме?

— И да, и не.

Докато летях по Е18 към Осло с бясна скорост, ми просветна в каква каша се забърках.

Белман се бе опитал да ме завлече в спалнята. Там явно държеше пистолета, с който ме подгони по-късно. Бил е готов да ме ликвидира, за да ми затвори устата завинаги. А това означаваше само едно: бях затънал до гуша в лайната. Какво можех да очаквам от него от тук нататък? Да ме опандизи, какво друго. За автомобилна кражба, разпространение на наркотици, неплатена хотелска сметка — Белман имаше голям избор. Щеше да ме тикне зад решетките, преди да съм се разприказвал, а следващата му стъпка ми беше повече от ясна. Или ще инсценират самоубийство, или кървава разправа между затворници. Съобразих колко глупаво е да обикалям в кола, обявена вече за издирване. Затова настъпих газта. Понеже се бях запътил към място в източната част на града, не се наложи да прекосявам центъра. Поех по възвишението и навлязох в тихия жилищен квартал. Паркирах малко по-встрани и слязох.

Слънцето грееше, хората бутаха детски колички с грилове за еднократна употреба в мрежестите торби под дръжките. Хилеха се като идиоти към небето.

Метнах ключовете в някаква градина и се изкачих към блока с терасите.

На домфонната уредба открих името и позвъних.

— Аз съм — обадих се, когато той най-после вдигна.

— Малко съм зает.

— А аз съм наркоман.

Казах го уж на шега, но веднага усетих въздействието на думата. Олег много се забавляваше, когато понякога питах клиентите дали страдат от наркомания и дали искат малко виолин.

— Какво искаш? — попита гласът.

— Виолин.

Репликата на моите клиенти стана моя.

Мълчание.

— Нямам. Свърших го. Нямам основа за нова партида.

— Каква основа?

— Леворфанол. Да не искаш да ти продиктувам и формулата?

Знаех, че не ме лъже, но умирах за виолин. Нямах никакво намерение да си тръгвам с празни ръце. Всъщност къде щях да отида? Не можех да се върна в репетиционната. Там сигурно ме очакваха. Тогава — при Олег. Добрият стар Олег щеше да ме подслони.

— Имаш два часа, Ибсен. Ако дотогава не ми донесеш четири четвъртинки на улица „Хаусман“, отивам право при ченгетата да им разкажа всичко. Вече нямам какво да губя. Чаткаш ли? „Хаусман“ 92. Влизаш и се качваш на третия етаж.

Опитах се да си представя изплашеното му потно лице. Проклет нищожен перверзник.

— Добре — отговори той.

Разберат ли, че не се шегуваш, започват да ти играят по свирката.