Ю Несбьо - Фантом

— Да умреш ли искаш? — попита ме той с характерния си акцент. — Да не си забравил какво сполетя Псето?

Протегнах ръка.

— Ченгетата ще се бръкнат дълбоко, за да разберат къде живее Дубай с плъховете си. За случилото се с Псето ще си издействам бонус. А най-щедро ще ми платят, ако се съглася да им разкажа за мъртвия агент под прикритие в мазето на Дубай.

Андрей бавно поклати глава. Изпратих проклетия казак да върви по дяволите — и то на руски! — и си тръгнах.

Докато вървях към портата, усещах погледа му в гърба си.

Нямах представа защо старецът остави мен и Олег да офейкаме с дрогата, но знаех, че този път няма да ми се размине. Всъщност ми беше все едно. Бях отчаян. Чувах само едно: писъците на жадните ми вени.

Поех по пътеката зад църквата в Западен Акер. Постоях там. Край мен минаваха възрастни жени: вдовици, поели към гробовете на съпрузите си, а вероятно и към собствените си бъдещи гробове, с чанти, пълни с жито. Не можех да ги ограбя. Аз, Крадльото, не смеех да помръдна и се потях като прасе. Страхувах се до смърт от тези грохнали осемдесетгодишни бабички. Жалка история.

Тогава се случи събота. Наум прехвърлих всички приятели, които биха ми услужили с пари назаем. Приключих за секунди. Нямах такива.

Сетих се обаче за един човек, който щеше да ми даде пари, защото едва ли искаше да си навлече проблеми.

Качих се в автобуса и слязох в Манглерю.

Този път заварих Трюлс Бернтсен в дома му.

Застанал на вратата на шестия етаж в жилищния блок, той ме изслуша. Поставих му почти същия ултиматум както онзи път в „Блиндерн“: не се ли бръкне пет бона, ще го изпея пред ченгетата, че е пречукал Туту и е скрил трупа.

Бернтсен обаче запази самообладание. Покани ме да вляза в апартамента му:

— Все ще стигнем до някакъв компромисен вариант — каза той.

Погледът му никак, ама никак не ми хареса.

Затова отказах да вляза.

— Няма какво да обсъждаме — отсякох аз. — Или веднага кихаш кинтите, или отивам в полицията и срещу възнаграждение снасям всичко на ченгетата.

Той се усъмни дали ченгетата ще ми броят мангизи за сведения. Щял обаче да ми услужи с пет бона, понеже с него сме били работили в комбина и сме били станали кажи-речи приятели. Но нямал кинти в брой и трябвало да отскочим до банкомат с колата.

Замислих се над предложението му. В ума ми зави предупредителна аларма, но наркотичният глад беше станал нетърпим и потискаше всякакви разумни съображения. Долавях нещо гнило и въпреки това се съгласих.

— Значи вече разполагаш с окончателния ДНК профил? — попита Хари, докато оглеждаше обстойно клиентелата в кафенето до пощата.

Не забеляза подозрителни лица. По-точно, вътре гъмжеше от съмнителни особи, но нито един не приличаше на полицай.

— Да — потвърди Беате.

Хари хвана по-удобно телефона.

— Вече знам кого са одраскали ноктите на Густо.

— Нима? — изненада се Беате.

— Да. Щом си открила съвпадение в базата данни, значи става дума или за заподозрян, или за осъден, или за полицай, чийто профил фигурира в системата, за да изключат неговата ДНК след евентуален оглед на местопрестъпление. В нашия случай говорим за последния вариант. Казва се Трюлс Бернтсен и работи в ОРГКРММ.

— Как разбра, че е той?

— По съвкупността от събития.

— Не ми обяснявай повече. Изводът ти, несъмнено, се базира на сериозни размишления.

— Благодаря.

— Само че грешиш.

— Моля?

— Кръвта под ноктите на Густо не е на Трюлс Бернтсен.

Докато стоях пред вратата на Трюлс Бернтсен и го чаках да вземе ключовете за колата, погледнах надолу към обувките си. Страшно красиви са, помислих си. И те ме подсетиха за Исабел Скойен.

Не я смятах за опасна колкото Бернтсен. Пък и беше луда по мен.

Повече от луда.

Преди Бернтсен да се върне, хукнах надолу по стълбите. Вземах по седем стъпала наведнъж и натисках копчето на асансьора на всеки етаж.

Качих се на метрото към Централната гара. Поколебах се дали да ѝ се обадя, но се отказах. По телефона лесно можеше да ми откаже, но не и ако ѝ се появя на живо. В събота конярят ѝ почиваше, следователно тя — понеже конете и прасетата не могат да си вземат храна от хладилника — си беше вкъщи. От гарата се качих на железницата с месечни карти, защото пътуването до Рюге струва сто четирийсет и четири кинта, а аз нямах и пукнат петак. Железницата не спира точно до фермата. Извървях оставащото разстояние пеша. Не е малко, особено ако вали. И онзи път, разбира се, заваля.