Ю Несбьо - Фантом

През лятото се чувствах господар на Осло. Изтъргувах Ирене за половин кило виолин. Една втора от количеството продадох на улицата. Печалбата възнамерявах да вложа в нещо мащабно — нова лига, която да отвее стареца. Но преди това исках да отпразнувам успеха. За малка част от сумата си купих костюм в тон с обувките, подарени ми от Исабел Скойен. Заприличах на милионер. Служителите в „Гранд“ дори не повдигнаха вежда, когато влязох във фоайето и поисках да наема луксозен апартамент. Купонясвахме двайсет и четири часа в денонощието. Точният ни състав се менеше, но иначе всичко си беше като в доброто старо време: лято, Осло, мацки, момчета. Само хапчетата станаха малко по-тежки. Дори Олег се освести донякъде и се върна към старото си аз. Оказа се, че съм имал повече приятели, отколкото помня, а дрогата замина по-бързо, отколкото предполагах. От „Гранд“ ни изритаха. Отседнахме в „Кристиания“, после в „Радисън“ на площад „Холберг“. Това, разбира се, не можеше да продължи вечно, но нима има вечни неща?

Два-три пъти на излизане от хотела мярнах черна лимузина до отсрещния тротоар. Из града има много такива коли, казах си аз. Но си спомням че я видях.

И — разбира се — в един прекрасен ден парите свършиха. Наложи се да продам следващата партида от наличния наркотик. Бях го скрил в една от стаичките за почистващата машинария на камериерките — зад кълбо кабели. Оказа се, че или съм се изпуснал за мястото, докато съм бил друсан, или някой ме е видял да се промъквам там, защото от запасите си не открих нищо. А не си бях предвидил резервен склад.

Пак останахме на червено. Всъщност вече нямаше „ние“. Настъпи моментът да се изнеса от хотела и да си намеря дрога. Слязох да се разплатя на рецепцията за двуседмичния престой. И какво? Ами нямах нужните петнайсет бона.

Постъпих по единствения разумен начин.

Духнах.

Хукнах през вестибюла, изскочих на улицата и през парка — към морето. Никой не ме подгони.

Завлякох се към Квадратурата да си търся дрога. Не се виждаше нито един с екипа на „Арсенал“ — само нещастници с хлътнали очи, които се щураха в търсене на дилър. Един тип се опита да ми пробута метамфетамин. Увери ме, че от дни не може да се намери виолин. Доставките секнали, но се говорело, че на „Плата“ неколцина хитреци продавали последните си запаси от виолин за пет хиляди крони дозата. С печалбата си купували херца.

Аз, разбира се, нямах пет бона и осъзнах колко здравата съм загазил. Откриваха ми се три варианта: да заложа нещо, да измуфтя виолин или да открадна.

Да заложа… Какво ми бе останало? Бях продал дори сестра си. Сетих се. „Одеса“-та. Бях я оставил в репетиционната, а не се съмнявах, че пакистанците в Квадратурата сто процента ще се бръкнат пет бона за автоматичен пищов. Хукнах на север, подминах Операта и Централната гара. Заварих вратата с нов катинар. Сигурно в мое отсъствие някои я беше разбил. Усилвателите за китари ги нямаше, останали бяха само барабаните. Потърсих пистолета, но крадците бяха свили и него. Проклетници.

Преминах към втората възможност: да измуфтя дрога от някого. Спрях едно такси и поръчах на шофьора да кара към „Блиндерн“. Той започна да дудне за пари още с качването ми. Досещал се с кого си има работа. Накарах го да спре до жп прелеза, скочих и хукнах през моста. Прекосих тичешком Изследователския парк, макар никой да не ме гонеше. Бягах, защото времето ми изтичаше. Само дето сам не знаех кое налага да бързам така.

Отворих портата, хукнах по пътеката към гаража, надникнах през процепа на вратата. Видях лимузината. Почуках на вратата на къщата.

Отвори ми Андрей.

— Атамана не е вкъщи — съобщи той.

Посочих съседната къща зад водонапорната кула, предполагайки, че старецът е там, защото лимузината си стоеше в гаража. Андрей повтори, че Атамана го няма.

— Трябват ми пари — казах аз.

Андрей ме подкани да си вървя и ме посъветва повече кракът ми да не стъпи там.

— Само една доза виолин — примолих се аз.

В момента на пазара нямало виолин, защото една от съставките липсвала и Ибсен не можел да го произвежда. Щяло да отнеме няколко седмици, докато приготви следващата партида.

— Полудявам, Андрей. Поне ми дай кинти.

Той понечи да затвори вратата, но аз подложих крак.

Заплаших го, че ако не ми помогне, ще издам тайната им квартира.