Ю Несбьо - Фантом

— Все още не са оповестили името ти пред медиите, но са разпратили данните ти на всички летища и гранични зони. С други думи, паспортът ти вече не ти върши никаква работа.

— Край с почивката в Майорка.

— Щом знаеш, че те издирват, защо пожела да се срещнем на покрива на най-голямата атракция в Осло?

— Изпробваната логика на дребната риба, Ханс Кристиан: най-безопасно е в пасажа.

— А аз си мислех, че за теб най-безопасна е самотата.

Хари извади кутията цигари, раздруса я и я протегна към адвоката.

— От Ракел ли го знаеш?

Ханс Кристиан кимна и си извади цигара.

— От много време ли сте заедно? — попита Хари и лицето му се сгърчи в мъчителна гримаса.

— От няколко месеца. Какво те боли?

— Вратът. Сигурно раната се е инфектирала — Хари поднесе запалка на Ханс Кристиан. — Обичаш я, нали?

Адвокатът дръпна по начин, който подсказа на Хари, че Ханс Кристиан не е палил цигара от купоните през студентските си години.

— Да. Обичам я.

Хари кимна.

— Но ти непрекъснато се спотайваше някъде — продължи адвокатът и пак дръпна от цигарата. — В ъглите, в гардероба, под леглото.

— Все едно описваш чудовище.

— В известен смисъл да. Колкото и да се опитвах, не успях да те прогоня.

— Няма нужда да допушваш цигарата, ако не искаш, Ханс Кристиан.

— Благодаря — адвокатът я хвърли. — Какво ще искаш от мен този път?

— Да ми асистираш при влизане с взлом.

Потеглиха веднага след смрачаване.

Ханс Кристиан взе Хари от бар „Бока“ в квартал „Грюнерльока“.

— Хубава кола — отбеляза Хари. — Семейна.

— Имах ловджийско куче. С него ходехме на лов за елени, отсядахме в хижи. Сещаш се.

— Приятно звучи — кимна Хари.

— Прегази го лос. Утешавах се с мисълта, че това е най-достойният начин едно ловджийско куче да си отиде от този свят — на служба.

Хари пак кимна. Поеха към Рюен и хлътнаха в серпентините към парцелите с най-хубав изглед в източната част на Осло.

— Завий вдясно — Хари посочи тъмна къща. — Паркирай с предните фарове към прозорците.

— Да…?

— Не. Ти ще чакаш тук. Не си изключвай телефона и се обади веднага щом се появи някой.

Хари взе „козия крак“ и се изкачи по чакълестата алея към къщата. Хладен есенен въздух, аромат на ябълки. Усещане за нещо преживяно. Веднъж, като деца, с Йойстайн се вмъкнаха в чужда градина, докато Сабото вардеше до оградата. Изневиделица от мрака изскочи създание с индианска украса от пера на главата и се разквича като прасе.

Хари натисна звънеца.

Зачака.

Никой не отвори.

Въпреки това у него се загнезди усещането, че вътре има някого.

Хари заби „козия крак“ в луфта между вратата и касата и внимателно натисна щангата. Вратата беше стара, скована от мека влажна дървесина и със стара брава. След като поогъна вратата, с другата си ръка Хари пъхна в уголемения процеп идентификационната си карта и натисна. Ключалката поддаде. Той хлътна вътре и затвори вратата зад гърба си. Постоя в тъмното, притаил дъх. По ръката му се плъзна тънка нишка — вероятно от разкъсана паяжина. Вътре лъхаше на влага и запустение. Но и на нещо друго, по-натрапчиво. На болести, на болница. На марли и лекарства.

Запали джобно фенерче. Отпред видя стояща закачалка. Продължи нататък.

Дневната приличаше на наръсена с прах. Сякаш някой бе изсмукал цветовете от стените и мебелите. Светлият конус зашари из помещението. Сърцето на Хари спря, когато лъчът се отрази в две очи. После продължи да бие. Оказаха се очите на препарирана сова — сива като всичко останало в стаята. Обиколи цялата къща и установи само, че както и в апартамента, който огледа преди това, и тук няма нищо необичайно.

Чак когато влезе в кухнята, се натъкна на нещо разобличаващо: два паспорта и самолетни билети върху масата.

Макар снимката в паспорта да бе правена преди десет години, Хари позна мъжа от Онкологичния център. А на снимката от нейния паспорт, изваден преди броени дни, тя беше неузнаваема: бледа, със сплъстена безжизнена коса. На самолетните билети пишеше, че след десет дни ще пътуват за Банкок.

Хари слезе на първия етаж. Приближи се до единствената врата, зад която не бе надничал. В ключалката стоеше пъхнат ключ. Лъхна го същата миризма като в коридора. Завъртя ключа за осветлението в стаята и електрическа крушка без плафониера освети стълбище към мазе. Усещането, споходило го още с влизането в къщата, пак го връхлетя: тук имаше някого. „Интуиция“ — леко иронично се бе изразил Белман, когато Хари го попита дали е проверил досието на Мартин Пран. Тази интуиция, знаеше сега Хари, го бе подвела.