Ю Несбьо - Фантом

Пристъпи напред към стълбите, но нещо го възпря. Мазе. В „Опсал“ имаха същото. Ако майка му го изпращаше да донесе картофи от двата чувала в мазето, Хари хукваше по стълбите, опитвайки се да не мисли. Пред себе си се оправдаваше, че тича, защото му е студено, защото не иска да бави мама, защото бягането му харесва . Не, внушаваше си той, не бягам заради жълтия мъж, който ме дебне долу: гол, усмихнат мъж с дълъг език, който се стрелва и прибира в устата му със съскане.

Сега обаче го плашеше не мракът, а кошмарът за застигащата го лавина.

Постара се да избие тези мисли от главата си. Стъпи на първото стъпало. То изскърца предупредително. Колкото и да му идеше да хукне, Хари заслиза съвсем бавно. Още държеше щангата в ръка. Долу, в мазето, тръгна между отделните помещения. Електрическа крушка на тавана пръскаше оскъдна светлина. Над пода се простираха сенки. Забеляза, че на всички врати висят катинари. Кой заключва помещенията в собственото си мазе?

Подпъхна заострения край на щангата под една от пантите. Пое си дъх. Опасяваше се от силния шум, който ще предизвика. Натисна щангата. Пантата изпука. Хари стаи дъх и се ослуша. Сякаш цялата къща също престана да диша. Цареше пълна тишина.

Открехна предпазливо вратата. В ноздрите го блъсна натрапчива миризма. Пръстите му напипаха ключа за осветлението и в следващия миг всичко се окъпа в бяла светлина. Луминесцентна лампа.

Помещението се оказа доста по-просторно, отколкото даваше вид отвън. Вече бе виждал същата обстановка: в лабораторията на Онкологичния център. Плотове с подредени колби и поставки с епруветки. Приближи се до единия плот и повдигна капака на голяма пластмасова кутия. Бял прах с кафеникав оттенък. Облиза пръста си, потопи го в праха и натърка венците си. Горчив вкус. Виолин.

Някакъв звук стресна Хари. Той притаи дъх. Ето пак! Някой подсмърчаше.

Бързо изгаси крушката и се спотаи в мрака, стиснал щангата и готов за атака.

Същото подсмърчане.

Хари изчака няколко секунди, излезе от помещението с пъргави, безшумни стъпки и тръгна наляво, откъдето идваше звукът. До дъното на коридора имаше само една врата. Прехвърли щангата в дясната си ръка и се прокрадна на пръсти до вратата — с малко прозорче, затулено с мрежа, същото като в „Опсал“.

За разлика от вратата в бащиния му дом обаче, тази тук беше укрепена с ковано желязо.

Приготви фенера, долепи гръб до стената, преброи до три, запали фенера и насочи лъча към прозорчето.

Изчака.

След още три секунди — отвътре не бе последвала нито стрелба, нито друга реакция — Хари надникна през мрежата. Светлият конус зашари по стените и се отрази в желязна верига, плъзна се по матрака и откри каквото търсеше: лице.

Беше затворила очи и стоеше напълно неподвижно. Сякаш бе свикнала да я подлагат редовно на подобна проверка.

— Ирене? — внимателно прошепна Хари.

В същия миг телефонът в джоба му започна да вибрира.

Погледнах часовника. Претършувах целия апартамент, но не намерих къде е скрил дрогата си Олег. А Ибсен закъсняваше с двайсет минути. Нека само посмее да ми върже тенекия, проклетият перверзник, заканих се аз. За държане в плен и изнасилване го грозеше доживотна присъда. Когато Ирене пристигна в Осло, я посрещнах на Централната гара и я заведох право в репетиционната. Излъгах я, че ще я заведа при Олег. Всъщност там я чакаше Ибсен. Той я държеше, докато аз я целех. Сетих се за Руфус и си казах, че така е най-добре. Ирене се успокои и остана само да я отнесем в колата на Ибсен. Той отвори багажника и ми даде обещаната половинкилограмова партида. Дали съжалявах? Да, съжалявах, че не му поисках цял килограм! Е, разбира се, изпитвах и някакво разкаяние. Все пак не съм напълно безчувствен. Налегнаха ме угризения, но се помъчих да си внуша, че Ибсен ще се грижи добре за нея. Сигурно я обичаше — макар и по своя малко извратен начин. Така или иначе, не можех да поправя стореното. Оставаше ми единствено да си набавя нужното лекарство, та пак да се почувствам здрав.

Дотогава не ми се беше случвало организмът ми да не получава каквото иска. Дадох си сметка, че никога не съм го лишавал от необходимото. Пред перспективата от сега нататък да се чувствам така, ми идеше да се гръмна на мига; да умра млад и красив, с що-годе прилични зъби. Осъзнах, че Ибсен няма да дойде. Стоях до прозореца в кухнята и гледах улицата. Куцият шибаняк не се виждаше никакъв. Нито той, нито Олег.