Ю Несбьо - Фантом

— Разбирам — кимна портиерът и заключи вратата. — Какво щяхте да направите, ако бяхте хванали престъпника? Да го отведете с таксито?

— Щях да повикам патрул — усмихна се Хари, спря и огледа обувките на поставката до вратата. — Не ви ли се струва, че тези два ботуша са различен размер?

Квернберг потърка брадичката си, докато гледаше изпитателно Хари.

— Възможно е. Той страда от физически недъг. Може ли пак да ми покажете служебната си карта?

Хари му я подаде.

— Но тя е изтекла на…

— Таксито чака — Хари дръпна документа и хукна по стълбите. — Благодаря ви за помощта, Квернберг!

Отидох на улица „Хаусман“ и, разбира се, никой не беше поправил бравата. Влязох си напълно безпрепятствено в апартамента. Олег го нямаше. Всъщност нямаше никого. Навярно бяха излезли на „явка“. Да си намерят дрога. Тук живееха петима наркомани. Личеше си. Навсякъде се валяха празни бутилки, използвани спринцовки, окървавени тампони, празни кутии от цигари. Но нито следа от наркотик. Опоскано свърталище на нещастници. Докато седях на един матрак и проклетисвах всичко и всички, видях плъх. Често, когато видят плъх, хората го описват като „огромен“. А всъщност тези гризачи не са големи. Напротив, съвсем малки са. Просто опашките им са дълги. Е, ако почувстват заплаха и се изправят на две крачета, изглеждат малко по-едри, но иначе са просто жалки твари, които — също като нас, наркоманите — отчаяно се опитват да си набавят нужното.

Удари камбана. Опитвах се да се убедя, че Ибсен ще дойде.

Само търпение, повтарях си аз. Ще се появи. Колко бях пропаднал. Отивайки на работа, неведнъж бях виждал радостта в очите им. Направо да се трогнеш. Разтреперани, мигом протягаха към мен банкноти. До един се превръщаха в безпомощни просяци. Сега самият аз станах един от тях. Жадувах да чуя куцукането на Ибсен по стълбите, да видя идиотската му мутра.

Бях изиграл картите си по най-кретенския начин. За да си набавя доза виолин, настроих всички срещу себе си: стареца и казаците му; Трюлс Бернтсен с дрелката и налудничавия поглед; кралица Исабел и новия ѝ тъпкач.

Плъхът се прокрадна покрай стената. Обзет от отчаяние, надигнах килима и матраците да проверя отдолу. Под единия матрак намерих смачкана паспортна снимка на Ирене и парче тел, усукано под формата на буква У. Явно тук спеше Олег. Отначало не разбрах какво е предназначението на телта. Изведнъж обаче ми просветна. Дланите ми се изпотиха, сърцето ми се разблъска. Нали все пак аз бях научил Олег как се прави скривалище за дрога.

Ханс Кристиан Симонсен лавираше между туристите по полегатия покрив от бял италиански мрамор. Именно този наклон придаваше на Операта вид на айсберг, потопен във фиорда. Симонсен се огледа и забеляза Хари Хуле, седнал сам-самичък на разстояние от туристите, които предпочитаха другия край на айсберга, откъдето се откриваше прекрасен изглед към фиорда. Хари пък се взираше в старите грозни квартали.

Ханс Кристиан се настани до Хари.

— Хо Се — подхвана Хари, без да вдига очи от брошурата в ръцете си, — ти знаеше ли например, че този мрамор се нарича бял карарски мрамор, а строежът на Операта е струвал на всеки норвежки данъкоплатец повече от две хиляди крони?

— Да.

— А какво знаеш за „Дон Жуан“?

— Опера от Моцарт в две действия. Млад, арогантен развратник със самочувствието на Божа благодат за жени и мъже изрича лъжа след лъжа и си спечелва всеобщата омраза. Смята се за безсмъртен, но накрая се появява тайнствена статуя, която му отнема живота. Земята поглъща и двамата.

— Мхм. Премиерата на операта ще се състои след два дни. Тук пише, че накрая хорът пее „Така умира злосторникът; смъртта на грешника винаги отразява как е живял“. Според теб вярно ли е, Хо Се?

— Убедил съм се, че не е вярно. Уви, смъртта не въздава повече справедливост от живота.

— Мхм. Знаеш ли, че на това място е изплувало тялото на полицай?

— Да.

— А какво не знаеш?

— Кой е застрелял Густо Хансен.

— Тайнствената статуя, а? — Хари сгъна брошурата и я остави настрана. — Искаш ли да разбереш кой е бил?

— А ти не искаш ли?

— Не непременно. За мен е важно преди всичко да докажем, че не е бил Олег.

— Съгласен съм — кимна Ханс Кристиан и изгледа изпитателно Хари. — Но не съм очаквал да чуя подобно нещо от устата на Хари Хуле, прословут с непримиримостта си.

— Вероятно хората все пак се променят — усмихна се Хари. — Ще попиташ ли полицейския адвокат докъде са стигнали с издирването ми?