Ю Несбьо - Фантом

Ролф… ти поне не ме караше да те наричам „татко“. Наистина се опита да ме обикнеш, но не успя да надхитриш природата. Осъзна, че и ти — не по-различен от всяко човешко същество — обичаш повече собствената си плът и кръв: Стайн и Ирене.

Когато пред чужди хора обяснявах, че не сте биологичните ми родители, забелязвах обидата по лицето на мама. И омразата по твоето. Не защото определението „приемни родители“ дефинираше единствената ви функция в моя живот, а защото така наранявах жената, която ти — необяснимо защо — обичаше. Според мен ти притежаваш достатъчно почтеност да си дадеш сметка за постъпката си: опиянен от идеализма си, беше решил да отгледаш храненик, но бързо осъзна колко криви излизат сметките. Държавната месечна издръжка не покриваше реалните ми разходи. Ти рано разбра, че съм като малките на кукувицата — излюпен в чуждо гнездо, но лаком за трима. Изяждах не само всичко, което ти обичаше, но и всички твои любими хора. Трябваше да се усетиш и да ме изхвърлиш по-рано от гнездото, Ролф! Та нали ти пръв ме хвана да крада. Започнах с една отмъкната стотачка. Тогава отрекох. Излъгах, че мама ми я е дала. „Нали, мамо? Кажи му, че ти ми я даде!“ И „мама“ кимна колебливо, със сълзи в очите. Да, точно така било; тя просто била забравила. Следващия път задигнах хилядарка — от чекмеджето на бюрото ти. Ти ми каза, че парите били заделени за ваканцията ни. „Искам ваканция единствено от вас!“ — креснах аз. Тогава ме удари за пръв път. И сякаш този шамар ти помогна да отприщиш цялата натрупана злоба, защото ти продължи да ме налагаш. Тогава вече те превъзхождах и по ръст, и по фигура, но никога не съм можел да се бия. Не и с пестници и мускули. Аз се сражавам по начина, който ми носи победа. Ти обаче ми нанасяше юмрук след юмрук. И аз разбирах защо. Искаше да обезобразиш лицето ми. Да ми отнемеш най-голямата сила. Но госпожата, която се пишеше моя майка, застана помежду ни. И ти ме нарече Крадльо. То, впрочем, си беше истина. Но след като я изрече, се почувствах длъжен да те смажа, нищожество.

Стайн. Мълчаливият ми батко. Всъщност той пръв прозря използваческата ми природа, но прояви благоразумието да стои настрана. Умният, старателният, интелигентният самотник отиде да учи другаде веднага щом му се удаде възможност. После се опита да убеди сестричката си Ирене да го последва. Предложи ѝ да завърши гимназия в шибания Тронхайм — смяната на обстановката щяла да ѝ се отрази добре. Мама обаче не одобри плана за евакуацията на Ирене. Мама се правеше на сляпа. Не искаше и да знае.

Ирене. Красивата, прекрасната, крехката Ирене с лунички по лицето. Ти си прекалено добра за този свят. Щеше ли да ме обичаш, ако знаеше? Щеше ли да ме обичаш, ако беше разбрала, че чукам майка ти, откакто навърших петнайсет? Оправях на задна прашка майка ти — препила с червено вино и стенеща от удоволствие — опряна на вратата на тоалетната, на вратата на мазето, на вратата на кухнята, докато шепнех „мамо“ в ухото ѝ, защото това възбуждаше и двама ни. А тя ми даваше пари и се застъпваше за мен, ако сгафех. Все повтаряше, че ще се възползва от мен, докато остарее и погрознее, а аз срещна хубаво момиче. „Но ти вече си стара и грозна, мамо“ — отвръщах аз, а тя подминаваше забележката ми с усмивка и ме умоляваше да я изчукам пак.

Още имам синини от юмруците и ритниците на приемния ми баща от деня, когато му се обадих в службата и го помолих да се прибере в три следобед, защото трябва да му кажа нещо важно. Оставих входната врата открехната, та „мама“ да не го чуе как влиза. И непрекъснато шепнех мръсотии в ухото ѝ, за да заглуша стъпките му. Когато той застана на вратата на кухнята, видях отражението му в прозореца.

Той се изнесе още на следващия ден. На Ирене и Стайн обясниха, че от известно време не се разбирали и решили да поживеят разделени. Ирене много се разстрои. Стайн не си вдигна телефона. Отговори с есемес: „Съжал. Къде ме искате за Коледа?“

Ирене се съсипа от плач. Обичаше ме. И щеше пак да ме потърси: мен, Крадльото.

Камбаните бият за пети път. От пейките се чува смъркане.

Кокаинът гарантира солидна печалба. Наемаш си апартамент в центъра в западната част на града, регистрираш го на името на някой наркоман, снабдяваш го редовно с еднократна доза, а в замяна се спазаряваш да използваш името му. После започваш да продаваш малки количества на стълбището или в задния двор и спечелиш ли си веднъж славата на надежден доставчик, вдигаш цената. Дрогиращите се с кокаин са готови да свалят и ризата от гърба си, за да имат сигурен „пост“. После се стягаш, вземаш се в ръце, отказваш дрогата и си уреждаш живота, вместо да пукнеш като пълен непрокопсаник. Свещеникът се прокашля: „Тук сме да почетем паметта на Густо Хансен.“ „К-к-крадльото“ — чува се глас от последните редове. Пелтекът Туту — с рокерско яке и кърпа на главата. А още по-отзад проскимтява куче. Руфус. Добрият верен Руфус. Вие ли се върнахте? Или аз се пренесох при вас?