Ю Несбьо - Фантом

Ето — колата се задаваше. Торд Шулц погледна машинално часовника. Осемнайсет минути след уговорения час, установи той.

Отиде до ниската масичка. Пое си дълбоко въздух, после пак. Допря края на навитата банкнота до долния ръб на лентичката и смръкна праха. Усети щипене по лигавицата. Облиза върха на пръста си, прокара го по останалите частички от праха и го натърка по венците си. Имаше горчив вкус. Някой позвъни на вратата.

Появиха се обичайните двама познати мормони: един нисък и един висок, облечени в костюми като за неделно училище. Изпод ръкавите им обаче се подаваха татуировки. Комбинацията изглеждаше комична.

Предадоха му пакета: половин килограм продълговат „салам“. Събираше се точно под металната изтегляща се дръжка на куфара на колелца. След приземяването на летище „Суварнабуми“ в Банкок от Торд Шулц се искаше да пъхне пакета в дъното на пилотския шкаф в кабината. От там нататък поемаха други „колеги“ — най-вероятно от наземния персонал.

Когато господин Малчо и господин Крачун за пръв път му отправиха предложението да пренася пратки за Банкок, това му прозвуча напълно идиотски. Никъде по света наркотиците не се продаваха на по-висока улична цена от Осло. Тогава какъв смисъл имаше дрогата да се изнася? Той, разбира се, не им зададе този въпрос. И бездруго нямаше да му отговорят, знаеше го. Просто обясни, че контрабандният внос на хероин в Тайланд се наказва със смърт. Затова поиска да му повишат хонорара.

Те се разсмяха. Първо ниският, после високият. Тогава Торд си помисли, че по-късите разстояния между нервните клетки явно спомагат за по-бърза реакция. Сигурно затова произвеждат пилотските кабини в изтребителите толкова ниски — за да елиминират длъгнести и мудни летци.

С руски акцент ниският обясни на Торд, че не пренасят хероин, а нещо съвсем ново, за което още дори не съществува законова забрана. Шулц полюбопитства защо в такъв случай се налага да пренасят тайно съвсем законен продукт; тогава двамата мормони се засмяха още по-гръмко и го помолиха да не разпитва и да отговори едносрично.

И Торд Шулц отговори с „да“. Прецени обаче и какви последствия би имал евентуалният му отказ.

Оттогава пренесе шест пратки по тази схема.

Торд Шулц погледна новата партида. Беше се замислял дали да не намаже със сапун кондомите и пликчетата за замразяване, в които тъпчеха стоката, но някой го предупреди за уменията на митничарските кучета да разграничават миризмите. Подобни дребни хитрини не можели да ги заблудят. Оставаше му да се осланя на непропускливостта на пликчетата.

Чакаше. Нищо. Той се прокашля.

— Oh, I almost forgot. Yesterday’s delivery… 12 12 Oh, I almost forgot. Yesterday’s delivery… (англ.) — О, замалко да забравя. Вчерашната доставка… — Б.пр.

Ниският бръкна във вътрешния си джоб и се ухили злобно. Или пък просто Торд не разбираше хумора на хората от бившия Източен блок. Идеше му да ги заблъска с юмруци; да издуха нефилтриран цигарен дим в лицата им, да изплюе дванайсетгодишно уиски в ушите им. Да им покаже какъв е западняшкият хумор. Но вместо това промърмори „благодаря“ и взе плика. Опипвайки го с пръсти, му се стори тънък. Сигурно банкнотите бяха едри.

После застана до прозореца и проследи как автомобилът се изгубва в мрака. Шумът от двигателя му се удави в рева на „Боинг 737“ — или 600, но при всички случаи NG 13 13 NG — Next Generation — Следващо поколение. — Б.пр. . Звучеше по-дрезгаво и по-високо от старите класики. Торд Шулц видя отражението си в прозореца.

Да, прие парите. И щеше да продължава да го прави: да приема не само парите, а и всичко, което животът запраща в лицето му, защото той не беше нито Доналд Дрейнър, нито Чък Йейгър, нито Нийл Армстронг. Той беше Торд Шулц — длъгнест пилот с натрупани борчове. И проблеми с кокаина. Принуден да…

Следващият прелитащ самолет заглуши мислите му.

Проклети камбани! Виждаш ли ги, татко, така наречените близки над ковчега ми? По опечалените им мутри се стичат крокодилски сълзи. Густо, циврят те, не можеше ли просто да станеш като всички нас? Не, шибани самодоволни лицемери такива, не можех! Не успях да заприличам на тази разглезена тъпанарка, приемната ми майка, в чиято глава бъкаше от въздух и цветя. Тя си въобразяваше, че всичко ще бъде наред, ако четеш книгите, които трябва, вслушваш се в думите на най-тачения духовен гуру и се тъпчеш с билки. А ако някой спукаше балона на купешката ѝ „мъдрост“, тя неизменно вадеше един и същи коз: „Ами как няма да стане така, като светът ни е изграден върху военно насилие и несправедливост. Хората отдавна вече не живеят в хармония със собствената си същност.“ Нека те открехна за три неща, бейби. Първо: човекът е създаден да воюва, да бъде несправедлив и дисхармоничен. Второ: в нашето малко гнусно семейство нямаше по-дисхармонична личност от теб. Ти се стремеше да получиш онази любов, която ти бе отказана, и не ти пукаше за любовта, която получаваше. Приемете искрените ми съжаления, Ролф, Стайн и Ирене, но в нейното сърце имаше място само за мен. А това прави третата точка още по-забавна: бейби, никога не съм те обичал, колкото и ти да си мислеше, че заслужаваш моята любов. Наричах те „мамо“ само защото това те радваше, а улесняваше и моя живот. А те оправях само защото ти ми позволяваше, а и не можех да се сдържа. Защото съм си такъв.