Ю Несбьо - Фантом

Опита се да се усмихне. По сбръчканите бузи на старицата се търкулнаха две сълзи.

— Миличка — подхвана Хари и усети как го надмогва паническото усещане, че губи контрол, — не се бой. Нищо няма да ти направя. Веднага се махам, става ли?

Хари скри ръката си в сакото и тръгна към старицата. Тя заотстъпва заднешком с малки, тътрещи се крачки, но без да го изпуска от поглед. Хари вдигна длани да ѝ покаже миролюбивите си намерения.

— Благодаря и извинявай.

Отвори вратата и излезе на верандата.

Силата на трясъка в стената го наведе на предположението, че стрелят с едрокалибрено оръжие. А звукът от произвеждането на изстрела, от възпламеняването на барута, потвърди подозренията му. Падна на колене, когато следващият изстрел надупчи облегалката на градинския стол до него.

Голям калибър, и още как.

Хари изпълзя обратно в дневната.

— Залегни! — извика той, когато куршумите разтрошиха прозореца.

Осколките се посипаха по паркета, по стария телевизор и по масата със семейни снимки.

Превит надве, Хари избяга от дневната, прекоси коридора и отвори вратата към улицата. Видя огъня от дулото, подаващо се от черна лимузина под една от уличните лампи. Нещо го жегна в лицето и наоколо се разнесе висок пронизителен метален звук. Хари се извърна машинално: куршумите бяха пръснали звънеца. От стената се посипаха едри бели стърготини.

Хари отново притича обратно в къщата и залегна на пода.

Полицията не използва оръжия от толкова едър калибър. Хари се сети за мъжагата, тичащ по възвишението. Определено не е бил полицай.

— Бузата ви… — извика старицата, за да заглуши пронизителния писък от хлътналото копче на раздробения звънец. Беше застанала зад Хари, в дъното на коридора.

Хари опипа бузата си. В кожата се бе забило пластмасово парче. Той го отскубна. За щастие, новата рана се намираше от страната на белега и нямаше опасност да срине драстично акциите му на пазара за женско внимание. Последва нов пукот. Този път се счупи кухненският прозорец. Още малко щети — и хонконгските долари щяха да свършат.

В далечината завиха сирени. Хари вдигна глава. Околните къщи светеха. Улицата отпред приличаше на коледна елха. Накъдето и да побегне, ще бъде лесна мишена. Оставаха му две възможности: да умре от куршум или полицаите да му щракнат белезници. Но вероятно нападателите също чуваха сирените и осъзнаваха, че времето им изтича. Понеже не отвърна на огъня, си мислеха, че няма оръжие, и щяха да го проследят. Хари трябваше незабавно да се измъкне оттук. Извади си телефона. По дяволите, защо не се постара поне да запише номера му под буква С? Оказваше се, че не е вписал всички необходими контакти в указателя си.

— Какъв беше номерът на „Справки“? — извика той.

— На… „Справки“ ли?

— Да.

— Момент — старицата загриза замислено пръста си, приглади пеньоара си и седна на един стол. — 1880 или 1881, но на 1881 са много по-любезни. Не те пришпорват и често отделят време да си побъбрите, ако…

— „Справки“. Добър ден — обади се носов глас в ухото на Хари.

— Асбьорн Тресков.

— Имаме един Асбьорн Бертолд Тресков в квартал „Опсал“ в Осло и един Асбьорн…

— Първият е! Моля, свържете ме с мобилния му телефон.

След три секунди, продължили вечно в съзнанието на Хари, от телефона се чу познат сърдит глас:

— Нищо не искам.

— Сабо?

Продължително мълчание. Хари си представи изумлението по топчестото лице на приятеля си от детинство.

— Хари? Отдавна не сме се чували.

— От има-няма шест-седем години. На работа ли си?

— Да — протегливата краесловна гласна показваше мнителност. Сабото знаеше, че никой не му се обажда просто така.

— Трябва ми бърза услуга.

— Не се и съмнявам. А какво стана със стотачката, която ти заех? Нали обеща…

— Изключи електричеството в района на парка „Фрогнер“ и „Мадсерю але“.

— Какво?

— Провеждаме акция и един откачен откри огън. Трябва ни пълна тъмнина. Нали още си в централата в „Монтебело“?

— Да — отвърна Сабото след кратко мълчание. — А ти още ли си ченге?

— Разбира се. Сабо, спешно е.

— Знаеш ли колко ми пука? Нямам оторизация да спирам тока. Говори с Хенму…

— В момента сигурно спи. Няма време! — кресна Хари.

Поредният оловен откос разби един от кухненските шкафове. По пода се посипаха чирепи от натрошени съдове.

— Какво, по дяволите, беше това? — сепна се Сабото.

— Ти как мислиш? Избирай кое да ти тежи на съвестта: четирийсетсекунден токов удар или няколко трупа.