Ю Несбьо - Фантом

Нина донесе чаша кафе и пържено яйце. Хари тъкмо набираше Ханс Кристиан. Сервитьорката го изгледа строго. В „Скрьодер“ важеше негласна забрана за използването на компютри, настолни игри и мобилни телефони. Тук хората пиеха — предимно бира, — хранеха се, разговаряха или мълчаха, а в краен случай четяха вестници. Книгите попадаха в граничната сива зона.

Хари направи знак на Нина, че смята да приключи бързо, и тя му кимна великодушно.

— Хари? — в гласа на Ханс Кристиан се усещаше и облекчение, и шок: — Поболях се от притеснение! Добре ли мина?

— По десетобалната система…

— Да?

— Чу ли за стрелбата по „Мадсерю але“?

— Само не ми казвай, че са гърмели по теб!

— Имаш ли оръжие, Ханс Кристиан?

Хари сякаш чу как събеседникът му едва преглътна слюнката си.

— Ще ми е нужно ли, Хари?

— Не на теб — на мен.

— Хари…

— За самозащита. В краен случай.

— Имам само стара карабина, останала от баща ми — отвърна адвокатът след кратка пауза. — Той ходеше на лов за елени.

— Отлично. Увий я в нещо и я донеси в „Скрьодер“. Ще се справиш ли до четирийсет и пет минути?

— Ще се опитам. К… какво смяташ да правиш?

Хари срещна предупредителния поглед на Нина, застанала зад бара.

— Да закусвам — отвърна Хари и затвори.

Пред портата на гробището в Стария град Трюлс Бернтсен видя паркирана черна лимузина. Приближи се, вратата към пасажерската седалка се отвори и оттам слезе висок поне два метра мъж в черен костюм, с широка долна челюст и пригладена коса. Външният му вид носеше отпечатъка на нещо азиатско, което Трюлс винаги бе свързвал със саами, финландци и руснаци. Сакото му изглеждаше твърде тясно в раменете и едва ли бе шито по мярка.

Мъжът отстъпи встрани и подкани с жест Трюлс да заеме мястото до шофьора.

Трюлс забави крачка. С Дубай се бяха разбрали никога да не ги виждат заедно. Ако тези мъже бяха пратеници на подземния бос, кое го бе подтикнало да наруши уговорката? Огледа се. Наоколо не се виждаше жива душа.

Поколеба се.

„Класическо ликвидиране на неудобен играч“, даде си сметка той.

Погледна непроницаемото лице на едрия мъжага. Трюлс се питаше дали липсата на слънчеви очила вещае нещо добро или по-скоро обратното.

Все още можеше да избяга. Ами после?

— Q5 — промърмори Трюлс и се качи в лимузината.

Веднага хлопнаха вратата. Купето тънеше в мрак, вероятно заради тонираните стъкла. А климатикът поддържаше доста ниска температура. На шофьорското място седеше мъж с лице на лакомец 62 62 Лакомец — хищник от семейство Порови. — Б.пр. . И той в черен костюм, с пригладена коса. Най-вероятно руснак.

— Добре че дойде — подхвана някакъв глас зад Трюлс.

И без да се обръща, позна Дубай по акцента. Мъжът енигма. С едно уточнение: за всички останали. Но това, че Трюлс познаваше лицето му, никак не му помагаше. Пък и кой отхапва ръката, която го храни?

— Искам да ми намериш един човек.

— Да го намеря?

— Да го доведеш при нас. За останалото нямаш грижа.

— Казах ви, нямам представа къде е Олег Фауке.

— Задачата ти не е свързана с Олег Фауке, Бернтсен. А с Хари Хуле.

— Хари Хуле? — изуми се Трюлс.

— Не знаеш ли кой е?

— Знам, разбира се. Работеше в Отдела за борба с насилието. Пълен хахо, алкохолик. Успя да разреши няколко случая. Да не е в града в момента?

— Отседнал е в „Леон“, стая 301. Довечера в полунощ отиди там и го изведи от хотела.

— И как да го направя?

— Арестувай го, нокаутирай го, предложи му да му покажеш яхтата си. Измисли нещо, но гледай да го доведеш до яхтеното пристанище. Оттам поемаме ние. Петдесет хиляди.

Оттам… Дубай очевидно намекваше, че смятат да ликвидират Хуле. Говореше за убийство — на бивш висш полицай.

Трюлс отвори уста да откаже, но гласът от задната седалка го изпревари:

— Евро.

Трюлс Бернтсен остана със зяпнала уста, а между мозъка и гласните струни увисна неосъщественото му „не“. Устните му повториха сумата, която му се стори, че е чул, но не вярваше на ушите си:

— Петдесет хиляди евро?

— Е?

Трюлс си погледна часовника. Разполагаше с малко повече от единайсет часа. Прокашля се.

— Защо сте сигурни, че в полунощ ще бъде в стаята си?

— Защото той те очаква.

— Какво? Искате да кажете, че не ме очаква?

Хър-хър , глухо забоботи смехът на мъжа отзад — като двигател на стара лодка.

В четири часа Хари стоеше под душа на деветнайсетия етаж в хотел „Радисън Плаза“. Надяваше се монтажната лента да издържи съприкосновението с горещата струя, защото водата облекчаваше болките му. Настаниха го в стая 1937. Вземайки ключа, през ума му се стрелна, че през тази година е роден кралят. Кьостлер, принципът на синхронността и асоциации в този дух. Хари обаче не вярваше в съвпаденията, а в способността на човешкия мозък да открива причинно-следствени връзки — дори там, където те не съществуват. Затова винаги се бе съмнявал в резултатите от детективската си работа. А съмнението го бе тласкало към нови и нови проверки. И в хода на тези проверки бе откривал закономерности и бе поставял вината на главния заподозрян под съмнение. Или обратното.