Ю Несбьо - Фантом

Телефонът в стаята звънна — съвсем дискретно и приятно. Звукът на скъп хотел. Спря душа и отиде до леглото. Вдигна слушалката.

— Една дама, Ракел Фауске… прощавайте, Фауке , ви носи нещо.

— Дайте ѝ пропуск и я пуснете да се качи в стаята ми.

Хари затвори и огледа костюма си в гардероба. Сякаш бе преживял две световни войни. Открехна вратата на стаята. Уви хавлиена кърпа около долната част от тялото си, седна на леглото и зачака. Асансьорът прозвъня и по коридора отекнаха стъпки: категорични, къси стъпки с висока честота. Така вървят жени с тесни поли. Хари затвори очи за миг и когато повдигна клепачи, тя вече стоеше пред него.

— Здравей, голо момче — усмихна се тя, остави торбите на пода и седна на леглото до него. — Какво е това? — Плъзна пръсти по монтажната лента.

— Заместител на лейкопласт. Нямаше нужда да идваш.

— Знам, но не намерих никакви твои дрехи у нас. Явно са изчезнали по време на преместването в Амстердам.

„Изхвърлила си ги — досети се Хари. — Е, бях си го заслужил.“

— Обадих се на Ханс Кристиан и се оказа, че има цял гардероб с дрехи, които не облича. Не са съвсем в твой стил, но двамата носите един и същи размер.

Ракел разтвори торбите. Хари наблюдаваше с ужас как тя вади риза „Лакост“, четири чифта изгладени боксерки, чифт дънки „Армани“ с ръб, пуловер с V-образно деколте, яке „Тимбърленд“, две ризи с щампа на състезател по поло и дори чифт обувки от мека кафява кожа.

Ракел се зае да ги подрежда в гардероба, но Хари стана и я отмени. Докато го наблюдаваше, тя затъкна кичур коса зад ухото си с усмивка.

— Нямаше да си купиш нови дрехи, докато лененият костюм буквално не се разпадне, нали?

— Нещо такова — Хари подреждаше закачалките. От чуждите дрехи го лъхна дискретен познат аромат. — Честно казано, обмислях да си купя нова риза и чифт боксерки.

— И чисто бельо ли нямаш?

— Зависи какво разбираш под „чисто“.

— Хари! — тя го тупна шеговито по рамото.

Той се усмихна. Ракел не отдръпна ръката си.

— Горещ си. Да нямаш температура? Сигурен ли си, че раната под този импровизиран лейкопласт не се е инфектирала?

Поклати глава с усмивка. Знаеше, че разрезите са се възпалили. Усещаше го по пулсиращата тъпа болка. Но дългогодишният му стаж в полицията го бе научил на предпазливост. Полицаите положително бяха разпитали бармана и клиентите в бара, където непрекъснато звучеше „Нирвана“, и вече разполагаха с информацията, че убиецът на нападателя, въоръжен с нож, е избягал от заведението с дълбоки наранявания по врата и тила. Вероятно вече бяха предупредили всички дежурни лекарски кабинети за човек с това описание и сигурно наблюдаваха и пунктовете за спешна помощ. А в момента Хари нямаше време да търка нара.

Ракел погали рамото му. Ръката ѝ се плъзна към врата, после се спусна по гърдите. Предполагаше, че тя усеща ударите на сърцето му. За него Ракел приличаше на телевизор „Pioneer“ — марката, чието производство преустановиха, защото продуктите поддържаха прекалено високо ниво. Изключителното им качество личеше по наситения черен цвят на екрана.

Беше открехнал един от прозорците. Не можеха да се отварят широко, да не би на някой самоубиец да му хрумне да скочи от деветнайсетия етаж. Дори от малката пролука обаче се чуваше шум от автомобили, пищене на клаксони, а отнякъде долиташе закъсняла лятна песен.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита той, без да прочисти гърлото си от хрипкавия обертон.

Стояха така — тя с ръка на рамото му, докато дебнеше погледа му като съсредоточена танцьорка на танго.

Ракел кимна.

Черните ѝ очи го погълнаха в дълбините си.

Хари дори не забеляза кога е вдигнала крака си и е ритнала вратата. Чу само хлопване, по-нежно от целувка — звука на скъп хотел.

А докато се любеха, той не успя да се отърси от мисълта за наситеното черно и за аромата; за наситеното черно на косата, веждите и очите ѝ; за аромата от парфюма ѝ. Не я беше питал каква марка е, но винаги го свързваше единствено и само с нея. Уханието, проникнало дълбоко в дрехите ѝ и в гардероба ѝ, някога попиваше и в неговите дрехи, докато висяха до нейните. Сега същото това ухание се разнасяше в хотелския гардероб. Защото дрехите на онзи, другия, също са висели в нейния гардероб. Тя ги бе взела именно оттам, а не от дома му. Навярно той дори не подозираше, че е „подарил“ дрехи на Хари. Навярно Ракел ги беше донесла на своя глава. Предпочете да си замълчи, защото осъзнаваше, че има Ракел само назаем. Тя му се отдаваше временно. Оставаше му единствено да се примири с положението. И Хари мълчеше и я любеше, както винаги: пламенно и бавно. Не се влияеше от възбудата и нетърпението ѝ, а проникваше в нея постепенно и дълбоко, макар че тя го проклинаше и се задъхваше. Не защото си мислеше, че така ѝ харесва, а защото на него така му харесваше. Защото я имаше само за малко. За броени часове.