Ю Несбьо - Фантом

Тя свърши, вцепени се и го изгледа с парадоксално ощетена физиономия. В съзнанието му се завърнаха всички спомени от нощите, прекарани заедно, и му се доплака.

Изпушиха заедно една цигара.

— Защо просто не ми кажеш, че имате връзка? — попита Хари, дръпна от цигарата и ѝ я подаде.

— Защото нямаме връзка. Той е само… временен пристан. И аз вече не знам — поклати глава тя. — Съвсем се обърках. Май най-добре да страня от всичко и от всички.

— Той е свестен мъж.

— Точно там е проблемът. Нужен ми е свестен мъж. Тогава защо не искам такъв? Защо проявяваме такава безразсъдност, макар да съзнаваме кое е най-доброто за нас?

— Човекът е извратено и дълбоко увредено същество. За неговата болест няма лек, само временно облекчение.

Ракел се сгуши в него.

— Именно това ми харесва у теб — непоправимият ти оптимизъм.

— Моята мисия е да разпръсквам слънчева светлина, скъпа.

— Хари?

— Мхм?

— Има ли път назад? За нас двамата?

Хари затвори очи. Вслуша се в биенето на сърцето си и в ударите на нейното.

— Не знам за път назад — обърна се към нея. — Но ако все още виждаш някакво бъдеще с мен…

— Сериозно ли говориш?

— Нали само си бъбрим?

— Глупак — целуна го по бузата, подаде му цигарата, стана и започна да се облича. — Ако искаш, ела да живееш при мен.

Той поклати глава.

— В момента така е най-добре.

— Не забравяй, че те обичам. Помни го, каквото и да се случи. Обещаваш ли?

Той кимна и затвори очи. Вратата се хлопна нежно. Хари повдигна клепачи и погледна часовника.

В момента така е най-добре.

Какво друго да стори? Да се нанесе при нея на Холменколен, а хората на Дубай да го проследят? Да въвлече Ракел в опасност, както постъпи, докато търсеше Снежния човек? Вече се бе досетил, че гангстерите са следили всяка негова крачка още от стъпването му на норвежка земя. Било е напълно излишно да изпраща покана на Дубай по пласьорите му. Той щеше да го намери, преди Хари да е стигнал до него. А чрез него — да се добере и до Олег.

Единственото му предимство се свеждаше до избора на мястото, което ще се превърне в сцена на престъплението. И Хари избра. Не в „Плаза“. Отседна тук само за да си осигури кратък таймаут, двучасов сън, колкото да събере сили. За местопрестъпление Хари определи „Леон“.

Първоначално обмисляше да се свърже с Хаген или Белман и да им обясни ситуацията. Но описанията, дадени от бармана в Квадратурата, охранителя на Западното гробище и старицата от къщата по „Мадсерю але“, водеха именно към Хари и двамата началници едва ли щяха да се съгласят да му сътрудничат. Мъж, висок метър и деветдесет и три, в ленен костюм, с белег над едната буза и превръзка на врата. Съвсем скоро предстоеше да го обявят за издирване. Нямаше никакво време за губене.

Надигна се със стон и отвори гардероба.

Обу си чифт чисти боксерки и си облече ризата с щампа на състезател по поло. Огледа дънките „Армани“, поклати глава, изруга под нос и ги захвърли. Предпочете изстрадалия си ленен панталон.

Свали сака за тенис от рафта за шапки. Ханс Кристиан обясни, че карабината се побирала само там.

Хари нарами сака и излезе. Вратата се хлопна зад гърба му с нежно щракване.

Неусетно, без да си даваме сметка, виолинът завзе властта, възкачи се на престола и започна да ни контролира повече, отколкото ние него. Всичко пропадна: сделката, която се опитах да договоря с Ибсен, грабежът в Алнабрю. А Олег непрекъснато се разхождаше с депресираната си руска физиономия и повтаряше, че без Ирене не намирал смисъл в живота си. Три седмици по-късно се бодяхме за повече пари, отколкото печелехме, и знаехме, че всичко върви към провал. Тогава този проблем бледнееше пред необходимостта от следващата дозичка. Звучи като шибано клише — и е точно такова. Адски елементарно и абсурдно. Спокойно мога да кажа, че никога не съм обичал истински човешко същество. Но бях безнадеждно влюбен във виолина. Защото, докато Олег използваше виолина като лек за сърдечните си терзания, аз го използвах по предназначение: за да ме прави щастлив. Ще повторя: като източник на щастие. Кикът превъзхожда насладата от храна, секс, сън, дори от усещането, че дишаш.

Затова никак не се изненадах, когато една вечер, след обичайното разкешване, Андрей ме дръпна настрана и ми съобщи, че старецът е притеснен.

— Ясно — отвърнах.

Ако не се стегна и не свикна да се явявам на работа в трезво състояние, старецът се заканил да ме изпрати принудително в клиника за наркомани.