Ю Несбьо - Фантом

В мрака проблеснаха фаровете на автомобил, свил към параклиса.

— Всъщност казаха, че тръгват веднага — обади се младият охранител и отстъпи заднешком на безопасно разстояние. — Поясних, че става въпрос за гроба на наскоро застреляния наркоман. Кой си ти?

Хари изключи фенера.

— Победителят.

И Хари хукна на изток, в посока, противоположна на параклиса. Всъщност оттам дойде.

Насочи се към светло петно, което, предполагаше той, идваше от лампа в парка „Фрогнер“. Стигне ли в парка, там лесно щеше да избяга от преследвачите си. Надяваше се да не са довели кучета. Ненавиждаше кучета. Тичаше по пътеките, за да не се спъне в някоя надгробна плоча или букет цветя, но хрущенето на чакъла го затрудняваше да чуе дали някой го следва. До алеята на военните сви по затревената площ. Зад гърба си не чуваше стъпки. Ала по короните на дърветата над него зашари треперлив светъл конус. Някой го преследваше с фенер.

Хукна по пътеката към парка. Мъчеше се да не обръща внимание на болката във врата, да бяга спокойно и бързо, да се съсредоточи върху техниката и дишането си. Ще се измъкна, окуражаваше се наум той. Тичаше към Монолита. Щяха да го видят под лампите по пътеката, лъкатушеща по възвишението, и да си помислят, че се е насочил към източния вход към парка.

Хари изкачи възвишението и се спусна надолу. После свърна на югозапад към „Мадсерю але“. Досега адреналинът го беше поддържал във форма, но изведнъж мускулите му се сковаха. За секунда му причерня. Очакваше всеки момент да колабира. Не припадна, но му прилоша и всичко пред очите му се завъртя. Погледна надолу. От ръкава на сакото му се процеждаше кръв с консистенцията на ягодовото сладко на дядо му. Няма да успее да удържи преднината си.

Обърна се. Под лампата на възвишението се стрелна едър мъж. Бягаше с удивителна пъргавина. Плътно прилепнал черен екип. Полицаите не носят такива униформи. Спецотряд „Делта“? Посред нощ, и то след толкова скорошно предупреждение? Само защото някой разровил нечий гроб?

Хари се олюля. В това състояние не би могъл да бяга дълго. Трябваше да се скрие някъде. Избра къща по „Мадсерю але“. Свърна от пътеката, спусна се по затревен склон, като правеше големи крачки, за да не се строполи всеки момент, прескочи ниската ограда, шмугна се между ябълковите дръвчета и се спотаи зад къщата. Просна се на мократа трева. Запъхтян, усещаше как стомахът му се свива мъчително и сякаш се кани да се обърне. Пое си дълбоко въздух и се ослуша.

Нищо.

Осъзнаваше, че е въпрос на време да го открият, а се нуждаеше от здрава превръзка за раните на врата. Стана и се качи на верандата. Надникна през стъклената врата: тъмна дневна.

Разби стъклото с крак и провря ръка. Добрата стара наивна Норвегия. Ключът стоеше пъхнат в ключалката отвътре. Хари го завъртя и хлътна в мрака.

Притаи дъх. Спалните вероятно се намираха на втория етаж.

Включи настолна лампа.

Плюшени кресла, стар модел телевизор, енциклопедия, маса, отрупана със семейни снимки, плетка. Явно тук живееха възрастни хора. А те спят дълбоко. Или напротив: спят леко?

Хари намери кухнята и включи осветлението. Порови се из шкафовете. Прибори, покривки. Опита се да си спомни къде баба му и дядо му държаха такива неща навремето. Дръпна предпоследното чекмедже. И откри каквото търсеше: обикновено тиксо, по-плътно тиксо за кашони и монтажна лента. Взе ролката с монтажната лента и след два неуспешни опита намери банята. Съблече си сакото и ризата, наведе глава над ваната и обля врата си със струята от душа слушалка. Видя как само за секунди белият емайл се обагри в червено. С тениската на Ханс Кристиан подсуши раните си и се опита да притисне ръбците им с пръсти, докато увиваше няколко пласта монтажна лента около врата си, като се стараеше да е стегната, колкото да намали притока на кръв, но не и да го спре изцяло: мозъкът му се нуждаеше от оросяване. Облече си ризата и сакото. Пак му причерня и той приседна върху ръба на ваната.

Повдигна глава, защото зърна силует.

От вратата го гледаше бледа възрастна жена с широко отворени изплашени очи. Над нощницата бе наметнала червен ватиран пеньоар. Той проблясваше причудливо и пропукваше от статичното електричество. Хари предположи, че е ушит от изкуствена материя, която вече не се произвежда, защото е канцерогенна — като азбеста, да речем.

— Аз съм полицай — прокашля се Хари. — Бивш. В момента съм загазил малко.

Жената мълчеше.

— Ще ви платя за счупеното стъкло — увери я Хари, вдигна сакото си от пода, извади см портфейла и сложи няколко банкноти на ръба на мивката. — Хонконгски долари. Съвсем… реално съществуваща валута.