Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Гласът ли ти каза всичко това, Макс? — побутна ме Ръч.

— Донякъде — отвърнах.

— Просто страхотно — измърмори Иги.

Реших да не му обръщам внимание.

С всяка крачка се приближавахме все повече до Института — усещах го. Най-сетне щяхме да получим отговор на въпросите си, а вероятно ни очакваше и най-тежката битка в живота ни. Търсенето на истината обаче беше неизбежно . Кои бяхме ние? Защо ни бяха отмъкнали от родителите ни? Кой ни беше присадил птича ДНК? Защо? Умът ми отбягваше въпроса за родителите. Искрено се съмнявах, че ще понеса истината. Но цялото ми същество изгаряше от желание да научи останалите отговори. Исках имена. Исках да разбера кой носи отговорността. И да науча адреса му.

— Добре, след малко тунелът се разделя — казах. — Трябва да тръгнем по този без релси.

Ейнджъл доверчиво ме беше хванала с малката си ръчичка. Все още сънен, Газопровода от време на време се препъваше. Иги беше пъхнал пръст в една гайка на панталона на Зъба.

Търсехме ръждясала решетка в пода. В съня ми се намираше на пресечката между два тунела, така че трябваше да е тук. Но не я виждах. Спрях. Останалите спряха зад мен.

— Трябва да е тук — казах тихо и се взрях в тъмнината.

Не мисли как трябва да бъде, Макс. Мисли какво е.

Стиснах зъби. Не може ли да ми говориш просто и ясно? — помислих. Защо всичко се представяше с гатанки от типа на „Какъв е звукът от пляскането с една ръка“ и други такива?

Е, добре тогава. Какво беше тук? Затворих очи, за да мога просто да усетя къде съм, като съзнателно оставих сетивата ми да ме залеят. Ама че енергийна натура се оказах.

Поех напред със затворени очи, с надеждата сетивата ми да ми посочат накъде трябва да тръгнем. Инстинктът ми подсказа да спра. Спрях. Погледнах надолу.

В краката ми се виждаха неясните очертания на голяма ръждясала решетка.

Брей, колко си специална , казах си наум.

— Ето тук е — викнах останалите.

Решетката се отвори лесно — щом тримата със Зъба и Иги я дръпнахме, болтовете й се разпаднаха на ръждива прах, тя се откачи и я оставихме встрани. Отдолу имаше вертикален отвор с метални ръкохватки във формата на „П“ от едната страна. Прехвърлих се през ръба и заслизах към канализацията на Ню Йорк.

Каква съдба само.

Трябваше да попитам Гласа нещо. Просто трябваше .

Ще умра ли? Натам ли води всичко?

Настъпи мълчание — дълго, мъчително, ужасно.

След това Гласът благоволи да отговори.

Да, Макс, ще умреш. Всеки умира.

Благодаря ти, Конфуций.

Може да ви прозвучи изненадващо, но канализацията на град с осем милиона жители се оказа далеч по-неприятна дори и от очакваното. Слязохме един по един през шахтата и се озовахме на лепкава площадка с плочки, широка около шейсет сантиметра. Намирахме се в овален тунел с диаметър около четири метра и близо до нас течеше бърза река от мръсни отпадни води.

— Уф! — погнуси се Ръч. — Това е отвратително. Моля ви, когато излезем, напръскайте ме цялата с… с дезинфектант.

Ейнджъл напъха Селесте под блузата си.

— Макс? — обади се Газопровода. — Това там… плъхове ли са?

Чудничко.

— Да, или са плъхове, или мишки на стероиди — рекох отсечено и едва сдържах писъка си и порива да се покатеря някъде като същинска лигла.

— Майчице — рече Иги с отвращение. — Не е ли по-логично да се заселят в някой парк?

Пред нас имаше голямо „кръстовище“, оформено от два тунела. След кратко колебание поех наляво. Няколко минути по-късно спрях в тотално неведение.

Ехо, Глас? — помислих си. — Няма ли да ми помогнеш? Моля?

Не че се надявах Гласът да отговори, а и да го направеше, щеше да каже нещо от типа на: „Падането на дърво в гората произвежда ли звук, ако наоколо няма кой да го чуе?“.

Погледнах надолу и вдишах толкова рязко, че едва не се задавих. Намирах се на прозрачна платформа, окачена високо над канализацията. За малко да изпищя — стреснах се и изгубих равновесие. Под себе си виждах друга Макс, която се озърташе като сърна в капан, а останалите от ятото гледаха нея. Зъба се пресегна и хвана другата Макс за ръка. Почувствах го, но до мен нямаше никого.

Кога най-сетне ще ми се довериш, Макс? — попита Гласът. — Кога ще се довериш на самата себе си?

— Може би, когато престана да се чувствам като пълна откачалка — изръмжах аз.

Преглътнах и се опитах да се окопитя. Предпазливо надникнах отново през прозрачния под. Бледи светещи линии чертаеха пътя, по който бяхме дошли, и местата, през които бяхме минали. Те продължаваха през мрежата от тунели напред като неонов знак, указващ посоката.