Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Шестимата притежавахме нечовешка сила, но дори и ние не разполагахме с мощната мускулатура на напълно развит Заличител. Ари определено имаше преимущество, но Зъба все пак успя да го удари по ключицата.

Онзи извика и оголи зъби, след което се дръпна, замахна яростно и го удари отгоре по главата. Тя се отметна настрани, очите на Зъба се затвориха и той се свлече безжизнен на пясъка.

Ари го хвана за главата и я удари силно в един камък. След което повтори.

— Остави го на мира ! Престани! Моля те! — изпищях аз, а погледът ми се премрежи от бяс.

Задърпах се от хватката на Заличителите и успях да настъпя единия по пръстите на краката. Той изруга от болка и изви ръката ми, докато по бузите ми не потекоха сълзи.

Зъба отвори замаяно очи. Щом видя, че Ари се е надвесил над него, сграбчи шепа пясък и я запрати в лицето му. След това се изправи на крака и заби мощен ритник точно в центъра на гърдите му. Онзи залитна назад със стон, след което ловко отвърна на атаката — удари Зъба с лакът. От устата на Зъба рукна кръв и той отново падна.

Вече плачех, но не можех да говоря — един от Заличителите беше запушил устата ми с грубата си космата лапа.

Ари се наведе над тялото на Зъба със зейнала паст. Острите му зъби бяха готови да разкъсат гърлото му.

— Май ти стига толкова живот — изръмжа той злобно.

Боже мой, Боже мой, не и Зъба, не и Зъба…

— Ари!

Опулих се. Този глас ми беше пределно познат.

Джеб. Моят осиновител. И настоящ смъртен враг.

Пред пропития ми с яростен гняв и омраза поглед Джеб Бачълдър невъзмутимо се промуши през тълпата Заличители, които се отдръпваха от пътя му както Червено море пред Мойсей. Чувствах се странно в присъствието му — навикът да тъгувам по него все още беше по-силен от презрението.

Ари застина, зловещо разтворил уста над гърлото на Зъба. Той беше в безсъзнание, но все още дишаше.

— Ари! — повтори Джеб. — Знаеш какви са заповедите.

Джеб се приближи до мен, без да изпуска сина си от поглед. След няколко безкрайни секунди Ари бавно се отдръпна от Зъба, който се беше проснал в неестествена поза на пясъка.

Джеб застана пред мен.

Беше спасявал живота ми неведнъж. Както и този на останалите. Беше ме научил да чета, да пържа яйца, да паля коли без ключ. Навремето ми беше по-нужен и от белите ми дробове. Беше единствената константа в живота ми, единственото сигурно нещо.

— Сега разбираш ли, Макс? — попита той благо. — Осъзнаваш ли невероятната красота на играта? Нито един възрастен или дете не е изпитвал онова, което преживяваш ти в момента. Разбираш ли защо е необходимо всичко това?

Заличителят, който ме беше сграбчил, вдигна пръсти от устата ми, за да мога да отговоря. Изплюх сополите, с които се бях задръстила от плач. Улучих обувката на Джеб.

— Не — отговорих с равен глас, въпреки че вътрешно крещях от болка и исках да отида при Зъба. — Не разбирам. И никога няма да разбера. Искам да изляза от играта.

Болезнено познатото му лице се изопна, сякаш започваше да губи търпение с мен. Лоша работа.

— Казах ти, че ти предстои да спасиш света — каза. — Това е причината за съществуването ти. Мислиш ли, че някое обикновено, необучено четиринайсетгодишно момиче би се справило? Не. Трябва да си най-добрата, най-силната, най-умната. Трябва да си съвършена. Да си Максимум .

Прозях се и завъртях очи — знаех, че го ненавижда. На мига стисна челюсти ядосано.

— Не се проваляй — каза с твърд глас. — В Ню Йорк се справи добре, но допусна няколко сериозни и доста глупави грешки. А грешките струват скъпо. Премисляй решенията си по-внимателно.

— Вече не си ми баща, Джеб — казах, като се постарах да вложа възможно най-подигравателния и саркастичен тон в думите си. — Не си отговорен за мен. Ще правя каквото поискам. Сама избрах името си — Максимум Райд.

— Винаги ще бъда отговорен за теб — тросна се той. — Мислиш, че животът ти зависи от самата теб? Може би не си толкова умна, колкото очаквах.

— Няма ли да решиш най-сетне? — изсъсках в отговор. — Или съм най-великата, или не. Кое от двете?

Той махна с ръка и Заличителите пуснаха мен и Иги. Ари се обърна и ме измери с презрение, след което ми прати въздушна целувка. Изплюх се пред него.

— Татко винаги е обичал повече мен! — изсъсках.

Лицето му помръкна и той направи рязко крачка към мен, стиснал лапи в юмруци, но тълпата яки космати Заличители го спря. Поведоха го със себе си и се изнизаха покрай големия камък в единия край на плажа. И Джеб беше с тях. Всъщност беше един от тях.