Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

Рязко вдигнах глава, но над мен бяха гнусните жълти плочки на тавана, покрити с плесен — той не беше стъклен. Зъба все още ме държеше за ръка и ме гледаше напрегнато.

Усмихнах му се притеснено.

— Сигурно вече ти е писнало да ме гледаш с тревога.

— Действително взе да става малко досадно — рече той. — Какво стана? Този път, имам предвид.

— Дори не ми се обяснява — казах и избърсах студената пот от челото си. — Ще решиш, че съм за лудницата.

Заобиколих го внимателно и поведох останалите напред. В някои части на тунела през решетките високо над нас проникваше слаба светлина, в други беше мрачно и отблъскващо. Аз обаче крачех напред уверено, без колебание — имам чувството, че в продължение на километри. Спрях отново — нещо отвътре ме накара. Така ми продиктува фън шуй, разбирате ли? Уф.

Стояхме и се оглеждахме, като внимавахме да не настъпим някои от опашатите ни приятели. Изведнъж прозрях защо бяхме тук.

На мръсната гнусна стена на канала имаше почти невидима сива метална врата.

— Пристигнахме, банда. Това е.

Не бързайте да се ентусиазирате прекалено. Вратата, разбира се, беше заключена.

— Добре, банда — казах спокойно. — Ако някой случайно може да отваря ключалки с ума си, да си признае.

Никой не можеше.

— В такъв случай — Иги.

Дръпнах се встрани и внимателно го насочих към вратата. Чувствителните му пръсти се долепиха до нея и започнаха да опипват едва видимите ръбчета, а накрая се задържаха около ключалката. Кой би слязъл тук с ключ в джоба?

— Добре — прошепна той.

Както и очаквах, извади от джоба си калъфа с шперцовете. Нищо, че му го бях конфискувала два месеца по-рано, след като отвори ключалката на шкафчето ми у дома.

У дома… Дори не си го помисляй. Вече нямаш дом. Вече си бездомна.

Иги внимателно подбра нужния инструмент, после се отказа и взе друг. Ейнджъл пристъпи от крак на крак и изгледа с погнуса плъховете, които проявяваха притеснително любопитство към нас.

— Някой ще ни ухапе — прошепна тя, стисна ме за ръката и потупа Селесте през мръсната си блуза. — Мога да чета и техните мисли.

— Няма, миличка — казах й успокоително. — Просто ги е страх от нас. Никога не са виждали такива огромни грозни… същества и се чудят какви сме.

Тя ми се усмихна плахо.

— Вярно е, мислят ни за грозни.

Иги се справи с ключалката за три минути, което беше личен рекорд за него — трите ключалки на шкафчето ми му бяха отнели четири минути и половина.

Тримата с него и Зъба пъхнахме връхчетата на пръстите си в процепа и дръпнахме, тъй като нямаше дръжка. Масивната врата се отвори бавно със скърцане.

Пред нас се разкри дълго, тъмно, безкрайно стълбище, което, разбира се, слизаше надолу.

— Точно от това имахме нужда — изръмжа Зъба. — Стълбище, което се спуска в Царството на мрака.

Иги издиша шумно, без да е особено впечатлен.

— Ти си първа, Макс.

Стъпих на първото стъпало.

Оттук нататък трябва да се оправяш сама, Макс — проехтя Гласът в главата ми. — До после.

Отново ме връхлетя главоболие, по-силно отпреди.

— Не спирайте — викнах през рамо.

За разлика от канализацията, тук нямаше и помен от светлина — цареше непрогледен мрак. За щастие, всички се оправяхме добре в тъмното. Особено Иги.

Стъпалата като че нямаха край, а парапет липсваше. Явно хората, които ги бяха строили, не се интересуваха особено от безопасността .

— Знаеш ли какво правиш? — попита Зъба тихо.

— Приближаваме целта си — отговорих и продължих надолу в мрака. — Отговорите на въпросите, които си задаваме цял живот, вече са близо.

— Следваме съветите на твоя Глас — напомни той.

Пристъпих предпазливо.

— Ами да. И той не ни е подвеждал досега, нали?

Най-сетне стигнахме края.

— Готово — казах, а сърцето ми заби учестено.

— Пред теб има стена — съобщи Иги.

Протегнах ръка в тъмнината и пръстите ми докоснаха стената на половин метър пред мен. После напипах врата, а след това — и дръжката й.

— Врата — казах. — Може би пак ще имаме нужда от теб, Иги.

Завъртях дръжката просто за проверка и — о, чудо! — тя поддаде.

Притихнахме. Вратата се отвори докрай без звук и отвътре ни лъхна свеж хладен въздух. След отблъскващата гнусна смрад в каналите, това беше прекрасно.

Спомних си как Алиса пропада в дупката на Заека в Страната на чудесата и прекрачих прага. Мръсните ми обувки стъпиха на дебел килим. Да, килим.